Стефан Маларме
Сонет

На вашата скъпа покойница

от приятеля — 2 ноември 1877)

 

— Щом слезе зимата над голата дъбрава,

ти страдаш безутешно в самотния си плен,

че паметникът, гордост за всеки примирен,

уви, в изсъхнали букети се смалява.

 

Макар че полунощ звъни и отзвънява,

сънят не те докосва и мислиш все за мен,

додето мойта Сянка не зърнеш някой ден

в старинното кресло край вечната жарава.

 

Щом Гостенката чакаш да дойде в късен час,

недей с цветя затиска гранита, който аз

повдигам със скръбта на смъртница велика.

 

Ще седна и ще гледам как огънят гори

и да те съживя, в устата ти ще блика

дъхът на мойто име, шептяно до зори.