Стефан Маларме
Други сонети

I^[1]

Щом сянката ме стресне — о, жребий отреден! —

тъй както стар Сън, порив и болка за гръбнака,

че под тавани мрачни горчива смърт ме чака —

това е знак, че той е прострял крило над мен.

 

О, зала в блясък, който и краля хвърля в плен,

но славните гирлянди висят и гине всяка:

една измамна гордост, запалена от мрака

в очите на самотник, от вяра заслепен.

 

Да, знам — в далечините на тази нощ Земята

обилен блясък лее от тайна непозната

за вековете грозни, забулващи я в мрак.

 

Пространството ту расне, ту свива се в съмнения

и пръска в тая скука огньове жалки — знак,

че на звезда сияйна все пак изгрял е гения.

II^[2]

И девствен, и тъй гъвкав, и недостъпно бял,

дали разкъсал би с крило обезумяло

днес езерото на забравата, сковало

в кристален лед копнежа към полета умрял!

 

Сред спомените вижда, че — някогашен крал —

и днес е величав, но всичко тук е вяло,

и не възпял по-друг простор — ще гърчи тяло

на зимата безплодна в искрящата печал.

 

Просторът лебеда преследва и гнети го!

Отърсва шия той от свойто бяло иго,

но не и от кошмара, перата хванал в плен.

 

Бял призрак, сам стои сред блясъка възвишен

и в гордата надменност застинал — сън студен, —

замръзва Лебедът — изгнаникът излишен.

II

(вариант)

Красивият и девствен, и гъвкав — този ден

опияненото от гняв крило ще вреже

ли в езерото от забрава, в чийто скреж е

кристалът на копнежа, останал нероден!

 

Един предишен лебед, от спомени гнетен,

величествен, но без надежда днес — понеже

не е възпял юга и от копнеж по-нежен

на зимата безплодна в сияещия плен.

 

Отърсва шия той в агонията бяла:

днес целия простор е птицата презряла,

но не и този ужас, перата оковал.

 

Бял призрак, въдворен сред своя бляскав заник

в съня студен на свойто презрение замрял,

бленува Лебедът — излишният изгнаник.

III^[3]

Самоубийството с победен вид страни

от злато, бури, кръв пенлива, факли, слава!

О, как е смешно кръв от пурпур да изтлява

сред мойта гробница с отсъстващи стени.

 

Какво! Ни дрипа ли от тия светлини

не идва — полунощ е: в сянката мъглява

съкровището на главата разпилява

милувки тъмни и струящи на вълни —

 

и днес! — от твоята наслада! Само твоя,

която с детски жар изтръгва сред покоя

победа от това небе във вечен бяг

 

с лъчи, когато на възглавката — о, този

шлем на инфанта! — я полагаш, зърнал как

извайва твоя лек контур дъждът от рози.

IV^[4]

Сияе ониксът на ноктите в нощта,

Тревогата държи светилник в будоара

и Фениксът съня предутринен прогаря,

но никой в урна не събира пепелта.

 

Сред празния салон: кънтене, пустота,

немее масата оголена и стара,

(край Стикс за сълзи е отишъл господаря

с това, което чест въздава на Смъртта).

 

А тук зад празния прозорец — пуст декор —

издъхва златото, като че в тоя миг са

ликорни скочили и тъпчат гола никса,

 

и в огледалото — забрава, сън, затвор —

тя вече мъртва е, макар че изумен ти

съзираш блясъка на звънки инструменти.