Стефан Маларме
Друго ветрило

На госпожица Маларме

Мечтателко, за да се впусна

в наслада чиста — и без път,

ръцете ти с лъжа изкусна

крилото ми да задържат.

 

Приижда здрачната прохлада

след всеки трепет в тоя плен,

отдръпва своята преграда

и хоризонтът впечатлен.

 

Замайване! Далечината

целувка дълга е, но кой

за своя — луда! — ще я смята,

ни изблик знае, ни покой.

 

Дали в душата с плаха рана

почувства рая, но видях:

край устните от бръчка ранна

се изцеди погребан смях.

 

И скиптър над реката, дивна

от здрача, в злато запламтял,

към пламъка на тежка гривна

запрати този полет бял.