Стефан Маларме
Косата

Косата с полета на пламък се въззема

и залезът с копнежа да я превърне в жар

отрупва (казал бих угасва диадема)

челото венценосно със своя огън стар

 

но без въздишки както при този облак жив

при пламъка в гръдта ни нажежен до бяло

самотен винаги бушуващ отначало

в окото скъпоценно засмян или правдив

 

и голота безстрашна повлякла зла мълва

след тази без звезда без пламъци в ръката

със слава само за да принизи жената

мълниеносно подвиг извършва пак с глава

 

съмнението си разкъсала и свлякла

като сияеща и благосклонна факла.