Стефан Маларме
Дарът на стихотворението

Аз нося ти детето на нощ от Идумея^[1]!

През скрежните прозорци, изпречени пред нея,

през мътните от злато и сладък дъх стъкла

с окървавени, бледи, проскубани крила

връз ангелската лампа в миг връхлетя зората.

Щом святия подарък поднесе на бащата,

показал се с враждебна усмивка на уста —

изтръпна тази синя, безплодна самота.

О, люлката! С детето — в нозете ви студени е

невинността! — срещни ти ужасното рождение:

виоли, клавесини в гласа ти се таят,

защо със сухи пръсти не стиснеш свойта гръд,

отдето белотата сибилска са поели

безброй уста, за девствен лазур изнемощели?