Стефан Маларме
Подаяние

Вземи си, Просяко, торбата! Няма лек —

кърмаче грохнало, не смучеш цица стара,

на капки да цедиш камбанен ек след ек.

 

От скъпия метал пий странната поквара,

безкрайна като нас, и духай в шепи, щом

ги искаш пълни — о, изгаряща фанфара.

 

Църковният тамян — така във всеки дом

край голите стени с блестяща синя грация

тютюнът дипли се в молитви мълчешком —

 

и опият ломят днес всякаква фармация!

Не искаш ли, свалил покрова на плътта,

да гълташ слюнката на кротка екзалтация

 

и в скъпо кафене да чакаш утринта?

Таванът с нимфите, с воалите опива

бедняка, впил очи в прозрачната врата.

 

Стар бог, излезеш ли с одежда парцалива,

зората — езеро от златно вино — пак

звездите в жадното ти гърло ще излива!

 

От труфилата си перце пожертвал — как

и кой ли изчислил би твойто състояние! —

дари светеца със свещица за петак.

 

Недей мисли, че аз бълнувам в безсъзнание.

Земята пуква се от глад и зейва трап.

Забравата — това за мен е подаяние.

 

Защото, братко, там не ще ти трябва хляб.