Стефан Маларме
Морски вятър

Плътта тъжи, уви! Изчел съм всички книги.

Навън! На път! Навън! Какво ли пиянє ги

ятата между пяна незнайна и простор!

Ни старата градина, стаена в моя взор,

би спряла моето сърце, калено в щорма,

о, нощ, ни лампата самотна, с тъжна форма

над листа чист, примамващ с изконна белота,

нито жената млада с кърмаче на гръдта.

Аз тръгвам! Корабът трепти, за път се готви —

сред приказни земи ще хвърли свойте котви.

 

Жестоките надежди надвила е Скръбта

и за върховно сбогом ни маха с кърпа тя!

Навярно мачтите, които бури канят,

ще клюмнат и ще ги изтръгне ураганът,

без мачти, сам, без мачти, без пищни брегове…

Но чуй, сърце, как песен моряшка ни зове!