Стефан Маларме
Звънарят

Дордето бистър глас камбаната разлива

във въздуха бездънен и чист на утринта

и над детето — сред лаванда миризлива —

пленено и в молитва разтворило уста,

 

звънарят с гръб, докосван от птичите ята,

е яхнал камъка и сам в скръбта си дива

мърмори на латински, и врязва се в дланта

столетното въже, и звонът го опива.

 

Това съм аз. Уви! Сред мрака от желания

въжето всуе дърпам — на своя Идеал,

от грехове студени с пера обрасъл цял,

 

и чувам само глас, накъсан от стенания!

Но някой ден, от Бога щом сам се отвратя,

о, Сатана, ще скоча с въжето на врата.