Стефан Маларме
Запролетяване

Болнава, тъжна, пак се справи пролетта

със зимата — сезон на чистото изкуство,

и в мойто същество с унила кръв, без чувство,

в прозявка дълга се разтяга леността.

 

Сред черепа ми здрач безцветен леденее

като в запуснат склеп, с вериги окован,

и скитам натъжен след своя смътен блян

в полето, дето сок се пени и лудее,

 

и падам, подивял от тръпен аромат,

и легнал ничком, гроб копая за мечтата,

загризал топла пръст под люляк с дъхав цвят,

 

и чакам повален скръбта да отлети…

Лазурът над плета се смее и зората

от цъфнали ята със слънцето цвърти.