Стефан Маларме
Наказаният шут

Очите — езера, и тая жажда люта

по-друг да съм — не клоун, превърнал с весел мах

в пера и саждите в света крилат на шута;

в стената на зеблото прозорец издълбах.

 

Плувец — предател за ръцете, че се лута

и гмурка на посоки, низвергнал онзи плах,

безволев Хамлет… Сякаш в талазите без страх

аз търся хладен склеп за свойта скръб нечута.

 

Но сграбчило чинела — чак нервите звънтят! —

в миг слънцето удари по мойта гола плът,

която дишаше в седефена прохлада,

 

о, нощ за мойта кожа, нощ, минала по мен —

неблагодарният! Това ли ми се пада? —

да тъне мойта маска, на ледовете в плен.