Стефан Маларме
Видение

Луната тъжна е. И ангели в сълзи

в покоя от цветя, сред който дим пълзи,

бленуват с мъртъв лък в ръка и вопли бели

летят, лазура на цветчетата облели.

Часът благословен на първата ни страст.

Но моят Унес — тъй щастлив, че страдам аз! —

опива се с дъха замайващ на тъгата,

без угризения останал след благата

на Блян, отдавна от сърцето ми обран…

Навел очи, без цел се скитах и — о, Блян! —

внезапно зърнах те на улицата, в здрача,

със слънце в къдрите, помислил, че изскача,

щастлива, феята на детските ми дни

и пак през моя сън, обляна в светлини,

върви, оставила — в ръце с букети бели —

снегът от дъхави звездички да се стели.