Уилям Фокнър
Ръка над водата

I

Двамата мъже следваха пътеката, която се провираше между реката и плътната стена от растителност — кипариси, тръстики и шипки. Единият носеше чувал, който, освен че бе пран, изглеждаше и гладен. Другият беше хлапак — нямаше и двайсет години, ако се съди по лицето му. Реката бе спаднала до нормалното си за средата на юли ниво.

— Няма начин да не лови риба в тия води — обади се хлапакът.

— Само ако е в настроение за това — отвърна човекът с чувала. — Двамата с Джо отиват при въдиците, когато на Лони му е кеф, а не когато рибата кълве.

— Във всеки случай на въдиците му ще има уловена риба — рече хлапакът и добави: — Сигурен съм, че Лони хич не го е еня кой я откача от тях вместо него.

Не след дълго пътеката се изкачи до едно голо възвишение, вдадено в реката почти като нос. Насред него се издигаше конусовидна колиба със заострен покрив, сглобена от плесенясал брезент, чепати дъски и сплескани тенекиени кутии от моторно масло. Ръждив кюнец налудничаво стърчеше над покрива, край колибата бе струпана купчинка дърва, до тях лежеше брадва, а на стената бе опрян наръч тръстикови пръти. На земята пред отворената врата имаше близо дузина къси върви, отрязани от макарата, хвърлена до тях, и една ръждясала консервна кутия, до половина пълна с големи рибарски куки, някои от които вече бяха навързани за парчетата влакно. Но наоколо нямаше жива душа.

— Не виждам лодката — обади се човекът с чувала. — Значи, не е отишъл в магазина.

Сетне откри, че хлапакът е избързал напред, пое въздух и тъкмо се канеше да извика подир него, когато изневиделица от храсталаците изскочи някакво същество, спря, впери поглед в лицето му и взе да издава настойчив, скимтящ звук — човек не особено едър, но с огромни ръце и рамене, който, макар и на години, все още имаше нещо детско в себе си, в походката — ходеше босокрак, облечен в овехтял комбинезон, с трескави очи на глухоням.

— Здрасти, Джо — извиси глас човекът с чувала, както обикновено правят всички, когато разговарят с хора, за които знаят, че не могат да ги разберат. — Къде е Лони? — Повдигна чувала и попита: — Имате ли малко риба?

Ала другият само го гледаше втренчено и продължаваше да скимти припряно. После обърна гръб и се затири нагоре по пътеката, дето бе изчезнал хлапакът, който в същия момент се появи с вик:

— Ела да видиш въдиците!

По-възрастният го последва. Хлапакът се бе надвесил жадно над реката, застанал край едно дърво, за което бе вързано тънко памучно въже, спускащо се изопнато във водата. Глухонемият стоеше току зад гърба му, като не преставаше да скимти, и тревожно пристъпваше от крак на крак, но преди по-възрастният да се приближи, той се обърна и тръгна покрай него обратно към колибата. При сегашното ниво на реката въжето би трябвало да бъде изцяло над водата, изпънато от единия бряг до другия, вързано за две дървета, като само въдиците са потопени. Ала сега въжето и в двата края косо се спускаше във водата, дърпано от голяма тежест по течението, и дори отдалеч по-възрастният успя да усети силата, която го бе изопнала.

— Голяма е като човек! — извика хлапакът.

— Ей къде е лодката — посочи по-възрастният. Другият също я забеляза — отсреща, малко по-надолу от тях, заплетена във върбалака. — Иди дотам и я докарай, та да видим колко голяма е тая риба.

Хлапакът събу обувките и панталона, свали ризата си, нагази във водата и заплува към средата на течението, та да го отнесе по-скоро до лодката, стигна я, качи се в нея и загреба обратно, застанал прав, загледан нетърпеливо нагоре по реката към увисналата тежест на въжето, около което водата сегиз-тогиз бурно се разрошваше от подводно вълнение. Докара лодката при възрастния, който в същия момент откри, че глухонемият е отново зад гърба му, издава припрения си и настойчив скимтеж и налита да се качи в лодката.

— Назад! — викна по-възрастният и го възпря с ръка. — Разкарай се, Джо!

— Бързо! — извика хлапакът, загледан нетърпеливо в потъналото въже, където в този миг нещо отпуснато се насочи към повърхността и потъна отново. — Да пукна, ако там няма нещо! Хем е голямо колкото човек!

По-възрастният скочи в лодката. Хвана въжето и като го набираше последователно с двете си ръце, подкара лодката по него.

Внезапно откъм брега зад тях глухонемият нададе по-отчетлив звук. Отекна доста силно.

II

— Следствие ли казвате? — попита Стивънс.

— Лони Гринъп. — Следователят беше един стар околийски лекар. — Тази сутрин двама души са го намерили удавен на собствените му въдици.

— Невъзможно! — възкликна Стивънс. — Клетият чешит! Идвам веднага.

Като областен прокурор той нямаше работа там, дори да не бе нещастен случай. Знаеше това. В същност искаше да види лицето на покойника от сантиментални подбуди. Околията, известна днес като Йокнапатофа, е била основана не от един, а от трима заселници едновременно. Дошли заедно на коне от Каролинас през прохода Къмбърланд, когато град Джеферсън бил все още пост на племето чикасо, купили земя в индианските владения, създали семейства, процъфтели и изчезнали, тъй че сега, сто години по-късно, в цялата област, основана от тях, бе останал само един представител на трите фамилии.

Това беше Стивънс, защото последният от Холстъновия род бе умрял преди края на миналия век, а Луис Грениър, заради когото Стивънс шофира осем мили в жегата на юлския следобед, та да погледне мъртвия му лик, тъй и не разбра, че е Луис Грениър. Не можеше дори да напише името Лони Гринъп, както сам се наричаше — сирак, също като Стивънс, малко под среден ръст, някъде в средата на трийсетте, познат на цялата околия, с лице почти нежно, ако човек се вгледа по-добре, винаги бодро, спокойно и ведро, с неизменна мъхеста златиста брада, която никога не бе виждала бръснач, и светли кротки очи — „нещо му липсва“, говореха хората, но каквото и да бе това, то беше нещо дребно, нещо и без това излишно, — живееше година след година там, в коптора, построен собственоръчно от една вехта палатка, няколко изкорубени дъски и сплескани тенекиени кутии, заедно с глухонемия сирак, когото бе прибрал преди десет години, в продължение на които го бе обличал, хранил и възпитавал, без питомникът му да израсне умствено поне колкото него.

В действителност колибата и въдиците му се намираха почти в самия център на хилядите декари земя, притежавана някога от дедите му. Но той никога не узна това.

Стивънс бе уверен, че дори и да знаеше, Лони би останал равнодушен: той би отказал да възприеме идеята, че един човек може или трябва да притежава толкова много земя, когато тя принадлежи на всички хора, на всеки човек, за да го храни и радва — в неговия случай това бяха ония десетина квадратни метра, където бе струпана колибата му, и участъкът от реката, където хвърляше въдиците си; там всеки бе добре дошъл по всяко време, без значение дали той си е в къщи или не, и за да ползва вещите му и да яде от храната му дотогава, докато има.

Понякога залостваше вратата на колибата си, та да не влизат скитащи животни, и заедно с глухонемия си спътник се озоваваше без предизвестие или покана в някоя къща или колиба, отдалечена на десет, че и петнайсет мили, гдето оставаше със седмици: приятен и спокоен, без да иска нищо и без да раболепничи, при което спеше там, където е удобно за домакините — в плевнята, в спалнята на семейството или в гостната, докато глухонемият лягаше на верандата или направо на земята отвън, за да чува дишането на онзи, който му бе и брат, и баща. За него това бе единственият звук в целия безгласен свят. И той безпогрешно го разпознаваше.

Беше рано следобед. Далечината синееше от горещината. Сетне отвъд дългата равнина, където шосето върви успоредно с речното корито, Стивънс съзря магазина. Обикновено в този час той бе пуст, ала сега Стивънс забеляза, че около него е задръстено от очукани открити коли, оседлани коне, каруци и мулета, шофьорите и ездачите на които познаваше по име. Нещо повече, те също го познаваха: гласуваха за него години наред и се обръщаха към своя избраник на прякор, макар че не винаги го разбираха, както не можеха да разберат Харвардската емблема „Фи Бета Капа“, закачена за верижката на часовника му. Паркира до автомобила на следователя.

Очевидно трупът не беше в магазина, а в мелницата до него, пред чиято отворена врата чистите празнични панталони и главите без шапки със загорели вратове, прорязани от бяла линия, оставена от бръснача след прясното съботно подстригване, бяха най-многобройни и най-смълчани. Отвориха му път да мине. Вътре имаше маса и три стола, заети от следователя и двамата свидетели.

Стивънс забеляза мъж на около четирийсет години с чист чувал в ръце, сгънат и препънат толкова пъти, та чак бе заприличал на книга, и младеж, на чието лице бе изписано уморено, ала все пак неизчерпано удивление. Покрито с юрган, тялото лежеше на ниската платформа, към която бе монтирана замлъкналата мелница. Прекоси помещението, повдигна края на завивката, погледна лицето, зави го наново и се обърна вече на път за града, но не стигна дотам. Застана при мъжете, наредени край стената с шапки в ръце, и заслуша показанията на двамата свидетели — говореше младият с учудения си, изтощен и невярващ глас, — те тъкмо свършваха. Видя как следователят подписа протокола и прибра писалката си в джоба, и разбра, че няма да се върне в града.

— Смятам, че това е всичко — рече следователят и хвърли поглед към вратата. — Готово, Айк. Вече можеш да го вдигаш.

Стивънс се отдръпна заедно с множеството, като наблюдаваше четиримата мъже, които се насочиха към юргана.

— Ти ли ще се погрижиш за него, Айк? — попита той. Най-възрастният от четиримата се обърна и го изгледа.

— Да. Част от парите за погребението той е внесъл при Митчъл в магазина.

— Значи, само ти, Поус, Матю и Джим Блейк… Този път другият го погледна с изненада, почти с отегчение.

— Можем да покрием разликата — рече той.

— Да ви помогна — предложи Стивънс.

— Благодаря — отвърна другият. — Имаме достатъчно.

После приближи следователят и заговори раздразнено:

— Хайде, момчета, по-бързо. Ей, направете им място. Заедно с останалите Стивънс излезе отново навън в задухата на знойния следобед. Отпред се бе появила каруца, която липсваше преди, спряла със задницата към вратата. Капакът беше свален и вътре се виждаше приготвен сламеник; както всички останали, Стивънс стоеше гологлав и следеше с поглед четиримата мъже, които излязоха от мелницата и тръгнаха към каруцата с увития в юргана товар. Трима-четирима души пристъпиха напред, да помогнат. Стивънс също приближи и потупа по рамото хлапака, срещайки отново все същия израз на уморено, невярващо, свирепо недоумение.

— Значи, отиде и докара лодката, без да подозираш, че пешо не е в ред — рече той.

— Точно така — отвърна хлапакът. Отначало говореше доста тихо. — Преплувах отвъд, хванах лодката и загребах назад. Знаех, че на въдиците се е закачило нещо. Виждах го да се мята под…

— Искаш да кажеш, че с плуване си избутал лодката до другия бряг — прекъсна го Стивънс.

— … долу във водата… Моля?

— С плуване си изтикал лодката обратно, така ли? Отишъл си до нея, хванал си я и си заплувал с нея назад.

— Не, сър! Гребах. Загребах право към отсрещния бряг! Не съм подозирал нищо! Виждах рибите…

— С какво? — запита Стивънс. Хлапакът го гледаше ожесточено. — С какво загреба към отсрещния бряг?

— С веслото! Взех го и загребах право назад и през цялото време гледах как рибите гъмжат под водата. Не искаха да го пуснат! Държаха се за него даже като го изтегляхме и продължаваха да го ръфат! Рибите бяха!

Чувал съм за костенурки, но тоя път бяха рибите. Ядяха го! Разбира се, ние мислехме, че някоя едра риба се е закачила там! Така и се оказа! Повече никога няма да вкуся риба! Никога!

Като че не мина много време, а следобедът изчезна някъде и отнесе малко от горещината със себе си. Отново в автомобила с ръка на ключа Стивънс наблюдаваше потеглянето на каруцата. „И все пак не е така — помисли той. — Не се връзва. Има още нещо, което липсва, което не съм видял. Или пък нещо, което още не се е случило.“

Каруцата вече бе в движение — пресичаше прашния банкет към шосето, с двама мъже на капрата и други двама, яхнали оседлани мулета отстрани. Ръката на Стивънс завъртя ключа; колата вече бе на скорост. Набрала ход, тя задмина каруцата.

След като измина около миля по шосето, Стивънс сви в един черен път, водещ назад към хълмовете. Пътят почна да се издига и сега слънцето ту изчезваше, ту пак проблясваше над хребетите, защото на места в падините залезът вече бе настъпил. Скоро пътят се разклони. На самия кръстопът се издигаше църква, белосана и без камбанария, в съседство с неоградено гробище, запълнено с разхвърляни, прости надгробни плочи от мрамор и други гробове, очертани отвсякъде всичко на всичко с ред обърнати буркани, глинени съдове, изпочупени тухли.

Не се поколеба. Спря до църквата, като обърна колата с лице към разклона и пътя, по който току-що бе дошъл, където той правеше завой и, изчезваше надолу. Същият завой бе причина да чуе приближаващата каруца, известно време преди да я види, след това чу и камиона. Слизаше от хълмовете зад него, движеше се с голяма скорост, после се показа, вече намалил ход — една кабина и плитка каросерия, отгоре с брезент.

При кръстопътя камионът отби встрани и спря; едва сега успя отново да чуе каруцата и след малко я съзря да се появява заедно с двамата ездачи иззад завоя в падналия здрач, а на пътя край камиона вече стоеше човек и Стивънс го позна: Тайлър Болънбоу — фермер, женен, със семейство и име на самонадеян грубиян, който бе родом от областта, но по-късно замина на Запад и след време пак се върна, пръскайки подире си подобно на зловоние слухове за спечелени на комар пари; ожени се, купи земя и престана да играе карти, ала през някоя и друга година ипотекираше собствената си реколта, та да купува и препродава памук; застанал внушителен в прахта на пътя до каруцата, той разговаряше с мъжете от капрата, без да повишава глас или да жестикулира. После до него се появи друг мъж с бяла риза, когото Стивънс не позна, и втори път не погледна.

Ръката му хвана ключа; автомобилът наново бе в движение, придружено от шума на мотора. Запали фаровете, бързо напусна църковния двор, подкара по пътя и тъкмо удари спирачки зад каруцата, когато мъжът с бялата риза скочи на стъпалото, извика някаква ругатня и Стивънс го позна: един от по-малките братя на Тайлър, който преди години се бе преселил в Мемфис и там, както после се разбра, бил нает за въоръжена охрана по време на една стачка на текстилните работници, но през последните две-три години се криеше при брат си и казваха, че се пази не толкова от полицията, колкото от мемфиските си приятели и от по-късните си съдружници в бизнеса. От време на време името му попадаше в полицейските рапорти за скандали и побоища на местните танцови забави и увеселения. Веднъж бе задържан и хвърлен в затвора от двама полицаи в Джеферсън, където имаше навик да се напива всяка събота вечер, след което почваше да се хвали със старите си подвизи или пък проклинаше настоящата си съдба и по-големия си брат, задето го карал да работи във фермата.

— Кого шпионираш, дявол да те вземе? — извика той.

— Бойд — обади се другият Болънбоу. Дори не повиши тон. — Върни се в камиона. — Не се помръдна: огромен и мрачен, той се взираше в Стивънс с безцветни, студени, напълно безизразни очи. — Здравей, Гейвин — рече той.

— Здравей, Тайлър — отвърна Стивънс. — Идвате да вдигнете Лони, а?

— Някой да има нещо против?

— Лично аз, не — отговори Стивънс и слезе от колата. — Ще ви помогна да го преместим.

После се върна обратно в колата. Каруцата потегли. Камионът даде заден ход и обърна, вече набрал скорост; двете лица в кабината пробягаха нататък — едното, както съзря Стивънс, вече не бе яростно, а уплашено; върху другото не се забелязваше нищо освен неподвижните, студени, безцветни очи. Пукнатите стопове изчезнаха зад хълма. „Номерът им е от Окатоба“ — помисли си той.

Лони Гринъп бе погребан следващия следобед от семейството на Тайлър Болънбоу. Стивънс не отиде.

— Предполагам и Джо не е бил — рече той. — Храненикът на Лони.

— Не, не беше. Хората, които са ходили в неделя сутринта при колибата на Лони да разгледат въдиците, казват, че той се въртял тъдява и търсел Лони. Но не беше на погребението. Ако сега намери Лони, нищо не му пречи пак да легне до него, но този път няма да чуе дишането му.

III

— Не — каза Стивънс.

Този следобед се намираше в Мотстаун, центъра на околията Окатоба. Макар да бе неделя и макар че щеше да разбере какво точно търси едва след като го намери, той успя да го открие преди мръкване: агента на компанията, която преди единайсет години беше издала на Лони Гринъп полица за застраховка в размер на пет хиляди долара с двойно обезщетение в случай на смърт при злополука и наследник: Тайлър Болънбоу.

Всичко беше напълно валидно. Лекарят, прегледал Лони Гринъп, не го бил виждал никога преди това, ала познавал Тайлър Болънбоу от години — Лони поставил знак от своя палец под документа, а Болънбоу платил първата вноска, както плащал и всички следващи.

В тази работа нямаше кой знае каква тайна, освен че застраховката бе сключена в друг град, но Стивънс съзнаваше, че дори и това не е никак странно.

Околията Окатоба се простираше непосредствено отвъд реката, на три мили от чифлика на Болънбоу, и Стивънс познаваше немалко хора, които като Болънбоу притежаваха земя в една околия, а купуваха автомобили и влагаха парите си в друга, подчинявайки се на присъщото за отраслите извън града, навярно атавистично недоверие не толкова към господата с колосани яки, колкото към павираните улици и електричеството.

— В такъв случай засега да не уведомявам компанията, така ли? — запита агентът.

— Не. Искам да приемете молбата му, като дойде да я подаде, и да му обясните, че за уреждането на въпроса, ще е нужна седмица или повече, после изчакайте три дни и му пратете известие да дойде в кантората ви на другата сутрин към девет десет часа, без да уточнявате защо и за какво. Щом се уверите, че е получил съобщението, телефонирайте ми в Джеферсън.

Призори на другата сутрин горещата вълна се пресече. Стивънс лежеше в леглото си, гледаше блясъка на мълниите, слушаше тътена на гръмотевиците и бесния тропот на дъжда и си представяше барабаненето на дъждовните капки и яростното препускане на глинена вода по неизравнения, самотен гроб на Лони Гринъп, там на голия хълм, до църквата без камбанария. Мислеше още за клокоченето на дъжда над развълнуваната придошла река и по покрива на паянтовата колиба, в която глухонемият сигурно продължава да чака завръщането на Лони, разбрал, че нещо се е случило, но без да знае как се е случило, нито защо. „Не знае как“ — мислеше Стивънс. — „Те са го заблудили някак си. Дори не са си направили труд да го вържат. Просто са го заблудили.“

В сряда вечерта се обади агентът от Мотстаун, за да каже, че Тайлър Болънбоу е подал молбата си.

— Добре — каза Стивънс. — В понеделник му изпратете съобщение да дойде при вас във вторник. И ми се обадете, щом разберете, че го е получил.

Затвори телефона. „Играя покер с човек, който е закоравял комарджия, докато аз не съм — помисли той. — Но поне го накарах пръв да тегли карта. И той знае кой залага срещу него.“

Тъй че когато следващия понеделник застрахователният агент се обади повторно, той знаеше единствено онова, което сам възнамеряваше да направи. В един момент смяташе да помоли шерифа за някой от помощниците му или просто да вземе със себе си приятел. „Но дори и приятел не би повярвал, че играя само на блъф — рече си той, — макар това да е самата истина: сам човек, даже и да е аматьор в убийството, би бил спокоен от старанието си да заличи всички следи след себе си. Ала когато са двама, никой от тях не ще бъде уверен, че другият не е оставил някакви улики.“

И тъй тръгна сам. Имаше пистолет. Хвърли му един поглед и го върна в чекмеджето. „Така поне няма да ме застрелят с него“ — каза си той. Напусна града след залез слънце.

Този път подмина магазина, тъмен силует край шосето. Стигна пътя, по който се отби преди девет дни, но сега зави в обратна посока и кара четвърт миля, преди да влезе в един мръсен двор: фаровете му осветиха тъмна колиба. Не ги угаси. Залян от жълта светлина, тръгна напред и извика:

— Нейт! Ей, Нейт!

След малко негърски глас отговори, макар че светлина не се появи.

— Отивам в колибата на мистър Лони Гринъп. Ако не се върна до зори, идете в магазина и кажете.

Никакъв отговор. После женски глас се обади:

— Махай се от вратата! Мъжкият глас измърмори нещо.

— Как да мълча! — проплака жената. — Влизай вътре и остави белите да се оправят сами!

„Значи, има и други освен мен“ — рече си Стивънс и се замисли колко често, почти винаги, негрите проявяват инстинкт не толкова за самото зло, колкото за мигновеното му установяване, стига да съществува. Върна се в колата, изключи фаровете и взе фенерчето от седалката.

Откри камиона. Освети отблизо номера, който преди девет дни бе зърнал да препуска към хълмовете, и го прочете отново. Угаси фенерчето и го пусна в джоба си.

Двайсет минути по-късно разбра колко напразни са били опасенията му, че светлината може да го издаде. Намираше се на пътеката между черната стена на леса и брега на реката, съзря слаб блясък зад брезента на колибата и вече долавяше двата гласа: единият — студен, равен, твърд, другият — груб и висок. Спъна се първо в купчината дърва, после в нещо друго, намери вратата, отвори я с трясък и влезе в опустошения дом на мъртвия — с натъпканите с плява дюшеци, измъкнати от дървените койки, преобърнатата печка, пръснатите готварски съдове, — където Тайлър Болънбоу стоеше с пистолет в ръка, изправен срещу него, а по-малкият брат се бе навел над една преобърната кутия.

— Пази се, Гейвин! — каза Болънбоу.

— Пази се ти, Тайлър — отвърна Стивънс. — Доста закъсня.

По-младият се надигна. По лицето му Стивънс разбра, че го е познал.

— Хм, да му се… — започна той.

— Безизходно ли е, Гейвин? — попита Болънбоу. — Само не ме лъжи.

— Мисля, че да — рече Стивънс. — Хвърли пистолета.

— Кой друг е с тебе?

— Достатъчно хора — каза Стивънс. — Хвърли пистолета, Тайлър.

— По дяволите — изсумтя по-младият и се раздвижи. Стивънс забеляза как погледът бързо му се отмести от него към вратата зад гърба му. — Лъже. Сам е. Само души наоколо, както оня ден, и си пъха носа в работи, за които скоро ще съжалява, че е любопитствал. Защото този път ще си изпати.

И той вече приближаваше към Стивънс, присвит, с леко разперени ръце.

— Бойд! — каза Тайлър. Другият продължаваше да напредва, без да се усмихва, но с някакво странно озарение на лицето, просто блясък. — Бойд! — повтори Тайлър.

Тогава той също се раздвижи, с удивителна бързина връхлетя върху младия и с един замах го отхвърли назад, на леглото. Спогледаха се: единият — студен, спокоен, безизразен, с пистолет в ръка, неприцелен в нищо, другият превит надве, ръмжащ:

— Какво, по дяволите, мислиш да правиш! Искаш да го оставиш да ни закара в града като две глупави овчици, така ли?

— Това аз ще реша — отвърна Тайлър. Обърна поглед към Стивънс. — Никога не съм искал да стане така, Гейвин. Наистина аз застраховах живота му и плащах всяка вноска. Но сделката беше честна: ако той ме надживееше, нямаше да получа нищо, а ако аз го надживеех, щях да получа каквото ми се пада. Тук няма тайни. Всичко беше направено посред бял ден. Всеки можеше да научи. Сигурно той е споменавал за това пред други. Никога не съм му казвал да мълчи. И кой ли може да е имал нещо против? Винаги съм го приемал, когато е идвал у дома, оставаше, колкото си ще, и идваше, когато пожелае. Но никога не съм искал да стане така.

Изведнъж младият прихна да се смее, както седеше свит надве върху леглото, където го беше хвърлил другият.

— Значи, такава била песента — рече той. — Ето как ще стане работата.

Сетне смехът не бе вече смях — преходът бе толкова тънък или по-скоро бърз, че остана незабелязан. Сега той се поизправи, приведен леко напред, с лице към брат си.

— Не аз съм го застраховал за пет хиляди долара! Аз нямаше да получа…

— Млъкни — прекъсна го Тайлър.

— … пет хиляди долара, след като го намериха мъртъв на ония…

Тайлър чевръсто пристъпи към брат си и го зашлеви с две движения на едната си ръка — с дланта и опакото, — докато в другата държеше пистолета.

— Казах ти да млъкнеш, Бойд — рече той. Отново погледна Стивънс. — Никога не съм искал да стане така. Сега вече не искам тези пари, дори да ми ги изплатят, защото нямах намерение да ги получа по тоя начин. Ей богу, така е. И какво смяташ да правиш?

— Нужно ли е да питаш? Ще искам обвинение в убийство.

— Тогава докажи го — изръмжа по-малкият брат. — Опитай се да го докажеш! Не аз съм застраховал живота му за…

— Млъкни — рече Тайлър. Говореше почти нежно, втренчен в Стивънс с безцветните си очи, в които нямаше абсолютно нищо. — Не можеш да направиш това. С едно почтено име. Винаги е било. Може би още никой не го е прославил, но и никой не го е опетнил. Никога не съм бил длъжник никому, не съм присвоявал нищо чуждо. Не бива да правиш това, Гейвин.

— Не бива да не направя това, Тайлър.

Другият го изгледа. Стивънс чу как дълбоко си пое въздух и сетне го изпусна. Ала лицето му изобщо не се промени.

— Значи, искаш око за око, зъб за зъб.

— Справедливостта го иска. Може би и самият Лони Гринъп го иска. Ти на негово място не би ли го искал?

Болънбоу го изгледа още по-продължително. После се обърна, направи беззвучен знак на брат си и друг на Стивънс, ням и повелителен.

След малко бяха навън, застанали в правоъгълника светлина, хвърляна от вратата: лек повей дойде отнякъде, изшумоля в листата над тях и замря прекъснат.

Отначало Стивънс не схвана какво е намислил Болънбоу. Наблюдаваше с растяща изненада как той се обърна към брат си, протегна ръка и заговори, този път наистина сурово:

— Ножът опря до кокал. Страхувах се още от оная нощ, когато дойде в къщи и ми каза. Трябваше да те възпитам по-добре на времето, но не успях. Хайде. Взимай и да свършваме.

— Внимавай, Тайлър! — обади се Стивънс. — Не прави това!

— Не се бъркай, Гейвин. Щом ще е плът за плът, както искаш ти, ще я имаш. — Не сваляше очи от брат си и дори не погледна Стивънс. — Ето, дръж — додаде. — Вземи го и тръгвай.

После вече бе твърде късно. Стивънс видя как по-младият отскочи назад. Забеляза Тайлър да прави крачка напред и сякаш долови в гласа му изненадата и неверието, сетне — осъзнаването на грешката.

— Хвърли пистолета, Бойд — рече той. — Хвърли го.

— Сега си го искаш обратно, нали? — каза младият. — Дойдох при тебе оная нощ и ти казах, че ще получиш пет хиляди долара, стига някой да погледне въдиците там. Поисках да ми дадеш десет долара, а ти ми отказа. Не щя да ми дадеш някакви си десет долара. Разбира се, че можеш да си вземеш пистолета. Ето, вземи го.

Оръжието проблесна ниско, отстрани, после още един оранжев пламък се заби надолу, докато Тайлър Болънбоу се свличаше.

„Сега е моят ред“ — помисли Стивънс.

Застанаха лице в лице; отново долови онзи лек ветрец, който долетя отнякъде, изшумоля в листата над тях и притихна.

— Бягай, додето можеш, Бойд — заговори той. — Достатъчно я забърка. Сега бягай.

— Ще бягам, разбира се. Само свърши с грижите си за мен по-скоро, защото след секунда няма да имаш никакви грижи. Че ще бягам, ще бягам, ала след като кажа няколко думи на умниците, които си пъхат носовете там, където после дяволски желаят да не…

„Сега ще стреля“ — помисли Стивънс и скочи. За миг му се стори, че вижда себе си в скок над главата на Бойд Болънбоу, отразен в слабото сияние откъм реката, в онази светлина, която водата възвръщаше на тъмнината. После разбра, че това не бе видение на собствения му образ — нито пък преди малко бе усетил повей на вятър, — а онова създание, силуетът, който нямаше език, пък и не му беше потребен и който бе чакал девет дни Лони Гринъп да се завърне в къщи, връхлиташе върху гърба на убиеца с протегнати ръце и присвито тяло, сковано в безмълвно смъртоносно намерение.

„Бил е на дървото“ — помисли Стивънс.

Пистолетът блесна. Той съзря изстрела, но не чу никакъв звук.

IV

След вечеря Стивънс седеше на верандата със своята спретната хирургическа превръзка, когато по алеята се зададе областният шериф — човек грамаден, приятен и словоохотлив, с очи дори по-безизразни, по-безцветни и студени, отколкото на Тайлър Болънбоу.

— Идвам само за минутка — рече той, — иначе не бих те безпокоил.

— Защо да ме безпокоиш? — отвърна Стивънс.

Шерифът подви крак на перилата, ограждащи верандата.

— Главата как е?

— Добре — отговори Стивънс.

— Радвам се. Сигурно вече си чул къде намерихме Бойд.

Стивънс го погледна също тъй безизразно.

— Може и да съм чул — рече меко той, — но от днешния ден най-добре помня главоболието.

— Ти ни каза къде да го търсим. Беше в съзнание, когато дойдох — мъчеше се да дадеш вода на Тайлър. Каза ни да видим при въдиците.

— Сериозно? Да, какво ли не би казал човек, когато е пиян или не е с всичкия си? Хем понякога излиза прав.

— Ти беше прав. Отидохме при въдиците и наистина открихме Бойд — мъртъв, закачен на една от куките, също като Лони Гринъп. Тайлър Болънбоу лежеше със счупен крак и рана в рамото, ти — с пукнатина в черепа, в която можеше да скриеш пура. Гейвин, как е попаднал оня на въдиците?

— Не знам — отвърна Стивънс.

— Добре. Сега не те питам като шериф. Как е попаднал Бойд на въдиците?

— Не знам.

Шерифът го изгледа; спогледаха се.

— Така ли ще отговориш на всеки приятел, който те попита?

— Да, защото бях ранен, ти сам видя. Откъде да знам.

Шерифът измъкна от джоба си пура и я заразглежда.

— Онова глухонямото момче, Джо, дето Лони го отгледа, май е заминало нанякъде. До миналата неделя още се въртеше наоколо, но оттогава никой не го е виждал. Можеше да остане. Нямаше кой да го закача.

— Сигурно Лони му е липсвал твърде много, за да остане — забеляза Стивънс.

— Сигурно. — Шерифът стана. Отхапа края на пурата и я запали. — Чудя се дали куршумът е причина да забравиш и нещо друго. Какво точно те накара да подозираш, че в тая история има нещо нередно? Какво бе това, което на нас ни се изплъзна?

— Греблото — рече Стивънс.

— Греблото ли?

— Никога ли не си залагал въдици по въже, опънато през река? Тогава ти нямаш нужда от гребло, ти теглиш лодката с ръце по въжето и така се придвижваш от въдица до въдица. Лони никога не използваше гребло: дори държеше лодката вързана за същото дърво, за което закрепяше въжето с въдиците, а греблото стоеше в колибата. Ако някога си ходил там, няма начин да не си го видял. Онова момче обаче намери греблото в лодката.