Алфред дьо Мюсе
Венеция

Във Венеция червена

спи вода успокоена,

не потегля с кораб стар

        ни един рибар.

 

Сам лъвът е на площада —

своя поглед, с дързост млада,

вперил в хоризонта блед,

вдига крак от мед.

 

Долу, сбрани в групи кротки,

много ладии и лодки —

сякаш жеравни ята

        с тиха красота,

 

спят върху водата сива

и мъглив воал обвива

флаговете им безброй,

        сведени в покой.

 

Спирайки за миг, луната

върху челото си мята

облак, със звезди обшит,

        в мрак полуприкрит.

 

Тъй набожна монахиня

над одеждата си синя

наметало мята с плах

        и свенлив замах.

 

И античните палати

с орнаменти най-богати,

стълбите от мрамор бял,

        ярко заблестял,

 

и самотните канали,

мостовете замълчали,

статуята с тъжен лик —

        всичко в тоя миг

 

тръпне; часовите само

с алебардите на рамо

не помръдват — всеки бди,

        както и преди.

 

Ах! Коя ли с трепет чака,

щом луната пръсне мрака,

мил младеж и дебне тук

        жадно всеки звук?

 

И коя ли се е взряла

в огледало, та за бала

нова маска по-добре

        да си избере?

 

На леглото от коприна,

в сън потъвайки, Ванина

до любовника си нов

        чезне от любов;

 

Нарциса пък до забрава

на гуляи се отдава;

във гондолата си тя

        чака утринта.

 

Но в Италия така е,

всеки за любов мечтае,

зрънце лудост стар и млад

        имат в тоя град.

 

А часовникът на дожа

да ехти — не се тревожа,

грижите му в тоя мрак

        той отбройва пак.

 

Ние да броим, любима,

колко ли целувки взима

и ми дава във нощта

        твоята уста.

 

Да броим сълзите сладки —

в своите минути кратки,

с тях насладата сега

        праща ни тъга.