Виктор Юго
Oceano nox

Сен Валери сюр Сом

О, колко моряци, какви капитани,

заминали бодро към цели избрани,

изчезнаха там — в хоризонта унил!

Колцина потънаха — участ жестока —

през нощи безлунни във бездна дълбока

и слепият стар Океан ги е скрил!

 

Животът им тъй — недочетен — остана,

понесе го с яростен дъх урагана

и всичките страници пръсна без жал!

За всяка вълна се намери и плячка:

една взе моряците, друга пък смачка

и техния малък несигурен сал.

 

Нещастни, съдбата ви никой не знае!

Из мрачни пространства духът ви витае

и срещате остри подводни скали.

О, колко родители чакат с надежда

и смърт ги заварва, когато поглеждат

от кея в морето с предчувствия зли!

 

Понякога някой за вас споменава —

край котви ръждиви се сбират в забава

моряци и чува се спомен за вас

додето се пее, шуми и говори,

наред със целувки на ваши изгори,

а вий сте на дъното в същия час!

 

Запитват: къде са? Дали ги привлече

земя плодородна на остров далечен?

А после и споменът чезне и мре,

плътта — във водата, духът — в паметта ни;

загубва се всичко след дни, изтъкани

от мрачна забрава над мрачно море.

 

Забравят ни всички; едните със плуга

заети са, с лодки залисват се други.

Но бури когато се втурват в нощта,

еднички вдовиците бледи отново

за вас си припомнят и грохнали, ровят

в огнища и в своите сърца пепелта!

 

След тяхната смърт имената ви даже

и камък надгробен не може да каже

и нищо не спомня живота ви прост —

дори и дърветата голи наесен,

дори и наивната, тягостна песен

на просяка, седнал до стария мост.

 

Къде са моряците с участ незнайна?

Вълни, вие пазите страшната тайна,

пред вас на колене са майките в плач!

За нея при прилив си шепнете вие,

затуй безнадеждност в гласа ви се крие,

когато към нас се насочвате в здрач!