Дмитрий Биленкин
Обръщение към читателя

Ще започна отдалеч.

Помня добре началото на военната зима през 1941–1942 година. Многомилионният поток на евакуацията, в който като жалка струйка би се разтворило всяко от великите преселения на народите в древността, подхвана и мен, осемгодишния, и аз се озовах в един далечен сибирски град, където нямаше нито затъмнения, нито бомбардировки. От всичко преживяно паметта пази и такъв спомен: зад прозореца мрак и виелица, тревожните съобщения от фронта смразяват душата. Изпитвам страшен глад, но го забравям, защото в трептящата светлина на кандилото (електричеството бе нужно за заводите и в жилищата често го спираха), в тази мътна и несигурна светлина на саморъчно направеното газениче пред мен лежи книга. Жул Верн, Уелс, някой друг? Няма значение! Защото вече не съм в тъмната стая, аз съм там, пресичам Космоса с героите — астронавти, приближавам се към сребристата Луна. А може би и към други планети? С неземен блясък искрят чуждите планини и кратери, където още не е стъпвал човешки крак. Какво има там? Какви неизвестности ме очакват?

Ако тогава някой ми бе пошепнал, че всичко това е вече близко до действителността, че в зряла възраст самият аз ще се срещна с космонавти пред телевизионната камера — нямаше да повярвам.

А тогава вече всичко се е подготвяло…

И не без участието на фантастиката, както се разбра по-късно — това твърдо и определено заявиха пред целия свят самите космонавти.

Да, защото всяко постижение се осъществява по „формулата на Циолковски“. Отначало са мечтите и фантазията. После — теорията и изчисленията. И едва след тях идва делото! В духовния Космос, както и в реалния, трябва да се задействуват всички степени. Фантастиката тук играе ролята на импулс, на катализатор, на запалителна искра.

И тази нейна роля ще расте, убеден съм. Светът се изменя толкова стремително, че ние все по-бързо преминаваме от едно състояние на живота, което преди ни се е струвало фантастично, към друго, още по-фантастично. На срещи с читатели често ме питат: „Как си представяте XXI век?“ Аз отговарям: „Пътят на развитието е вероятен, но със сигурност знам едно — в какъвто и вариант да се появи XXI век, на нас, днешните хора, той ще ни се стори фантастичен. Който е по-млад, нека провери!“

Възниква проблемът за духовното, което винаги изпреварва практическото овладяване на неизвестните пространства, проблемът да се подготвим за фантастичната реалност на бъдещето.

Не винаги фантастиката буди мечти. Понякога тя предупреждава. Нашата съвременност мъчно може да се нарече идилична, а писателят пише за онова, което го вълнува, за което не може да не пише. Изобразяването на отрицателното, художествената проекция, на негативните тенденции в бъдещето лично на мен не ми доставя радост, а вероятно и на читателите. Но какво да се прави? Космонавтът Георгий Гречко отправи благодарност пред целия народ по телевизията към фантастиката за нейната роля в овладяването на Космоса. Но макар никой да не е предявил към нас сериозни претенции, ние, фантастите, трябва да си ги предявим са ми. А именно: фантастиката не вдигна отрано екологичната тревога, ние се сепнахме едва когато тя изпълни страниците на вестниците. А ако фантастиката навреме бе запалила тревожния сигнал — може би тогава щяхме да се сепнем по-рано? Може би сега щяха да ни благодарят за нашите „мрачни“ произведения? Кой знае…

Трябва ли след всичко казано дотук да пояснявам откъде се е появил у мен и у милионите мои съвременници интересът към фантастиката? Особено силно е това влечение сред младежта: нали тя ще живее в XXI век тя ще строи бъдещето. В духовния Космос, както и във физическия, трябва да се задействуват всички степени. Иначе човек лесно може да затъне в еснафство и да напусне великата борба за желаното бъдеще.

Фантастиката за мен — ако перифразирам известното изречение — е продължение на реализма с други средства. До подобен извод стигна наскоро и такъв майстор на словото като Чингиз Айтматов.

Да, в онова, което пишем, има повече реалност отколкото е прието да се мисли. Понякога разпознават моите герои: „А, този е еди-кой си…“ Вярно е. За фантастиката действителността е онова, което за Антей е била земята. Дотолкова, че веднъж в един разказ (тук го няма, не го търсете) аз зачеркнах пасажа, поясняващ мястото на действието. Направих го, доколкото си спомням, грижливо. Но веднага при второто ми идване в България ми зададоха въпроса: „А вярно ли е, че действието на този ваш разказ се развива в България?“

Познаха! В България, както много пъти съм се убеждавал, читателят е много внимателен, доброжелателен, но и взискателен. И да стигнеш чрез книгите си до него е отговорно и приятно.

Надявам се, че тези чувства са взаимни.

И още нещо, може би най-важното. Наскоро се срещнах с един млад изследовател — медик, направил важно и интересно откритие. Мимоходом го запитах: „А фантастика четете ли?“ Той дори се учуди: „Та аз съм възпитан от нея, без нея нямаше да съществува и моята работа!“

Неведнъж ми се е случвало да чувам подобни думи от прославени учени, от космонавти, а още по-често от млади хора с умно, интересно мислене, трудолюбиви и вдъхновени, от които може да се очаква много в най-различни области. С това съвсем не искам да кажа, че такива хора няма сред онези, които не четат фантастика. Има, разбира се, и то немалко! Но най-често, както навсякъде забелязах, влечението към научната фантастика винаги, винаги е съпроводено с духовно и умствено търсене на новото, с желание светът да бъде подобрен, с гражданска отговорност за всичко, което ни заобикаля (говоря за социалистическите страни, западният читател ми е много по-малко познат). Това е радостно, защото то е и оценка на нашия труд. Но и отговорно. Ще кажат ли някога за нас, сегашните, онова, което космонавтите казаха вече за фантастиката от миналото? Ако кажат, значи, не сме писали напразно. А ако не кажат…

Думата, както винаги, имаш ти, читателю.