Христо Пощаков
Регенерация

Ник Гобис, около петдесет годишен мъж с обезформена фигура, сини очи и плешиво теме, лежеше на болничното легло в клиниката на „Телесна регенерация“, а нанороботите пъплеха из тялото му и се вмъкваха във вътрешните му органи, за да ги прочистят. По своето предназначение, те се разделяха на „чистачи“ и „хирурзи“, а „кошерното“ им съзнание се направляваше от медицинският изкуствен интелект, който се намираше в лъскавата кутия в ъгъла на болничната стая. „Хирурзите“ отстраняваха мастни, туморни и дегенерирали клетки, а „чистачите“ ги отнасяха до микроскопичните мембрани с еднопосочна пропускливост на входа на миниатюрните тръбички, свързани с вените и артериите на пациента. Погледнат отстрани, Ник приличаше на странен таралеж или по-скоро на чудато същество, обрасло с рядка козина, чиито дълги косми се съединяваха един с друг, за да се превърнат в тънък ствол, свързан с прозрачното резервоарче преди малката медицинска вакуум помпа. По време на процеса на прочистване, който се извършваше в тялото му, цветът на червено-кафявата кал, която се събираше в резервоарчето, непрекъснато потъмняваше и нарастваше по обем. Нищожното количество лимфатична течност, което се изсмукваше от различни точки на тялото му, се компенсираше от равностоен неин приток, който се вливаше чрез капково устройство, прикачено към една от вените на ръката му. Пациентът бе концентрирал съзнанието си и в момента се вслушваше в „разговорите“, които се водеха между изкуствения интелект и кошерното съзнание на милионите нанороботи, плъзнали из неговите вътрешности. Всеки от тях имаше идентификационен номер и непрекъснато докладваше на „началника“ си както за изпълнението на задачите, с които се беше заел, така и за състоянието на тъканта, в която се бе напъхал. Но повечето от докладите на нанороботите бяха групови, кошерното им съзнание ги обобщаваше по вида на работата им в органа, с който бяха заети.

Ник беше придобил странната си способност да общува с програмираните машини още когато започна да реди пасианси на персоналния си компютър. По едно време беше установил, че винаги знае коя от картите ще излезе на екрана, без да си дава сметка това по какъв начин става. Просто между него и компютъра се установяваше някаква необяснима връзка, която би могла да се нарече телепатична или може би на информационна, осъществена между твърдия диск и сивото вещество на мозъка му, който за момента изпълняваше ролята на биокомпютър. Собственият му интелект, който се намираше в черепа му (или може би някъде извън него, според някои теории) по някакъв начин комуникираше с машината. По-късно той установи, че може да „чува“ командите, заложени в роботизираната му прахосмукачка, след това по същия начин започна да „дочува“ и командите, давани от програмите на пералнята и електрическата си фурна. По-чудното беше, че в неговия контакт с машините, те се преобразуваха в мозъка му под формата на безсловесни думи. Пералнята, която беше най-проста от домакинските уреди казваше: „пускам студена вода“, „дозирам перилен препарат“, „загрявам водата“, „въртя“ и „сега трябва да центрофугирам“, а печката установяваше водното съдържание на продукта в нея и говореше: „дозирам допълнителна течност“, „прибавям още малко олио“, „добавям сол“ или „трябва да намаля температурата, загарът на кожичката на печеното пиле вече е достатъчен“, но имаше речников запас поне за още петнадесет операции, свързани с приготвянето на храната. Хладилникът също притежаваше по-сложен речник, защото установяваше вида на продуктите които се намираха в него и подбираше температурният режим на охлаждане в собствените си няколко зони. Ако бяха поискали, производителите на домашно оборудване биха могли да вградят в изделията си микрочипове с миниатюрни репродуктори, но на кой би му харесало да влезе в кухнята и да слуша непрекъснато бърборене на печки, перални, миксери и хладилници? Затова ръководството на заводите предпочиташе да ги произвеждат неми.

Сега той „чуваше“ разговорите между изкуственият медицински интелект и кошерното съзнание на нанороботите, които бяха плъпнали из тялото му и задаваха групови въпроси или даваха отговори, но тяхното съдържание беше много по-сложно и изпълнено със здрава машинна логика.

— Какво да почистваме? — оплакваха се стотина хиляди от тези, които се намираха в черния му дроб. — От околните тъкани почти нищо не е останало.

— Ясно, този път имаме работа с голям пияница — констатира изкуствения интелект. — Напускайте тази зона, ще се наложи присаждане на нов дроб. Дали в спарушения му остатък има останали клетки, годни за клониране?

— Много малко. Почти всички са дегенерирали.

— Роботи от С-2000 до С-2500 да донесат по една, която все още е годна до мембрана A200, която е свързана с апаратурата за извличане на тъканни проби. Какво е положението със сърцето му?

— Много е затлъстяло — отвърнаха други сто хиляди микроскопични труженици.

— Роботите от черния дроб да се прехвърлят при вас, за да ускорят износа на излишни мастни клетки. Какво е състоянието на коремната област?

— Само тлъстини — докладваха миниатюрните машинните същества в порядък от А-1 до А-987000.

— Продължавайте работата си. Да рапортува групата, отговаряща за мускулите на краката.

— Изтънели мускулни влакна, слаб тонус. Не е ясно как се държи прав на своите крайници.

— Очите му как са?

— Мускулчета на очната леща са склерозирали и това е довело до висок положителен диоптър. Има и начало на образуване на пердета.

— Този как се е движил изобщо и какво е виждал? — зададе си въпрос изкуствения интелект и сам си отговори: — Сигурно е забелязвал само зелени човечета или гущери и жаби, защото не се е разделял с бутилката. Продължавайте с докладите. Бял дроб?

— Задръстен от катрани и никотин. Респираторна недостатъчност.

— О-хо. На всичкото отгоре е и пушач. Бъбреците в какво състояние…

Разговорът между изкуствения интелект и нанороботите се прекъсна в съзнанието на Ник, поради влизането на лекуващият лекар, който го разсея. Той го поздрави, след това включи обемния холографен екран на изкуствения интелект, върху когото се появиха вече известните на пациента му данни. Между другото изтънчената машина можеше да ги докладва и гласово, но лекарят предпочиташе да ги регистрира със собствените си очи.

— О-хо — повтори той възклицанието на изкуствения интелект, което Ник беше дочул умствено. — И да направим трансплантация на черния дроб, останалите вътрешни органи също не са в ред. Това е последната ви регенерация, господин Гобис, следваща не би имала смисъл. За да се окажете в по-нормално състояние, ще трябва да трансплантираме и бял дроб, очи, бъбреци, панкреас и някоя друга жлеза, но това струва доста скъпо. Но какво можем да направим с останалите части от тялото ви? Нищо. Вашият организъм е съвсем изхабен, нищо повече не може да се направи — констатира уверено той.

— Съвсем нищо ли?

— Е, това също зависи от вашите финансови възможности. Не е етично да ви го съобщавам, тъй като трябва да съм лоялен към моят работодател спрямо конкурентите ни, но за вас ще направя изключение, нали все пак сте наш стар клиент? Все едно, че не сте го чули от мен, ала в клиниката на „Нов живот“, вече могат да ви снабдят с друго тяло, понеже това, в което се намирате се превърнало в пълен боклук. Там вече правят и мозъчна трансфузия. Остава ви да намерите средства, за да го платите.

— Тръгвайте към изход В-41 — нареди на нанороботите изкуственият интелект, който бе чул констатацията на лекаря. — Повече няма смисъл да се трудите в този обект.