Велимир Петров
Между тук и… там

— Имаше един стар виц, дето…

Момент, да обясня!

Хващам се, че в разговор или друго някакво общуване, при всяка тема или ситуация, дори и рехаво далечна, изпълзява на върха на езика ми подходящ, като за илюстрация — виц. Не се стърпявам, засърбява ме същият този език — и го казвам.

Може да е от възрастта, склероза и други такива… ами — и на младини си бях такъв.

От друга страна — не мога да търпя разни цитатчици, дето повтарят като папагали прочетени оттук-оттам готови чужди мисли.

Още повече не мога да търпя, когато някои си са останали с впечатление, че уж могат да разказват вицове. Горкият виц — когато започнат да го лигавят, дъвчат, разпердушинват, мандахерцат, изпускат главното, наблягат на излишното; и в края на краищата от хубавият виц не остава нищо — да се чудиш това пък какво е; изпортена работа. В такива случай имам чувството, че съм на ко̀ла на мъченията и едва изтрайвам до края на вица, а разказвачът се залива от смях — ах колко било смешно, моля Ви се!

Не е хубаво това мое поведение — липса на толерантност и… възпитание; зная си я тази слабост, опитвам се да я туширам — нищо не излиза.

Когато аз разказвам виц, щото много ме бива в тая работа, разговорите секват, всички следят думичките и жестовите ми, сакън да не изтърват някой нюанс или умело скрития капан, какъвто има във всеки уважаващ себе си виц. Майсторлък! Да, бе!

Наистина — събеседниците ми много се смеят; което не е никак лошо, даже е здравословно. Дори — още като ме видят, преди да си отворя устата и започват да се подхилват. Радват ми се. По-добре е, все пак, отколкото — като ме видят — да започнат да плачат. Зная не малко такива хора.

Среща ме веднъж приятел; отдалеко още си разтяга устата от ухо до ухо — много ми се бил зарадвал, таман аз съм му трябвал от спешно, по-спешно. Трябвало немедленно (така каза), да ме заведе и покаже на тъща си; щото инък картинката била неспасяема. От дни, да не кажел — от месеци, била крива като… като… както само тя можела да бъде крива, щото не можел да намери пример по-крив от нея, за да съм разберял колко била крива. Не можело да се доближи човек до нея, в радиус от незнам си колко метра и да не го захапе или оплюе. Не подбирала — дали е зет, снаха, внуче, щерка… Виж, тука спазвала демократичния принцип — всички да са равни пред Бог и Тъща. Та, само да ме погледнела, да съм и кажел някой виц, може и от серията за тъщи; инък разбирала от майтап, ама да е на чуждо дупе. Белким оправя нещата; бил съм им последната надежда.

Отказах! Да, бе!

Рядко ми се случва да отказвам и то на приятел. Слушай, казвам му; ако имаше чалъм, първо моята тъща щях да обработя, в смисъл облагородя. Тъщите са от такава, неизвестна още на учените, смес ли, как да го кажа — правени. Сигурно от нещо хартисало, превтасало, вече плесенясало и омешано. От разните му казани и тенджери, огрибвано, да не става зян. При допир с такава… материя, няма начин да не се получат натравяния, обриви и местни катаклизми. Стайнбек, хем от другата страна на кълбото, е описал подобен на моята тъща индивид, който му приличал на ония коне — дето нищо не им правиш, а все гледат изневиделица да те ритнат, захапят или наплюят. Ако тъща ми, казвам, беше кон, или друго такова, никога нямаше да си я купя. Твоят случай е повече от идентичен, шъ знайш.

Сигурно не съм прав; вината ще да е в мене.

В кого другиго да бъде!

Дефектен съм, признавам си го. Нали все някакъв кусур и аз трябва да имам. То не може да съм пък чак толкова съвършен.

И друго — винаги започвам шаблонно:

— Имаше един стар виц, дето…

Погледнато исторически — стари вицове няма. Няма и нови. Всички нови са отдавна забравени стари. Може малко или много да са актуализирани, пребоядисани, позакърпени, комбинирани и обърнати с хастара отвън; но са си до болка познати.

Има Виц! Добър или лош; добронамерен или злобен; бял, розов или чер хумор… и други разцветки.

Има неща, които помня трудно — например не мога да кажа, че езиците кой знае колко ми се отдават; въпреки, че на някой и друг език се оправям, гладен и жаден няма да остана… а и да си изкарам боя.

Вицове, обаче помня, като компютърна РАМ памет с неограничени мегабайти. Сейфам ли си ги веднъж в съответната си мозъчна гънка-папка, класифицирани по теми, пол, смешност и прочие показатели, си зная, че отзивчиво ще се появят тъкмо навреме или ненавреме, канени-неканени.

Та, и сега — сякаш не си виждам хала, че ми се пече яйце на онази част от гърба, дето е най-близо до земята, ами усещам как изпълзява на върха на езика ми… и не мога да се стърпя:

— Имаше един стар виц, дето… — казвам на екипа лекарки и сестри, суетящи се организирано над мене; а те ме гледат като извънземен и ги чувам — я, пък тоя, животецът му трепка като свраче дупе, а-а да отлети… извънземно; а вицове ще ни разправя. Ами вицове — щото не мога друго на този хал; малко ме позакърпете, пък ще видите вие… както сте с тия прозирни манти… Олелее, за какво си мисли… ще го бъде, ще прескочи; прогнозира оптимистично завоалираща се в нищото бяла мъглявина.

— … дето отишъл Един човек при Свети Петър и ТАМ много му се възрадвали, щото си нямали четвърти за белота. Господ Бог, Свети Петър и Арахангел Михаил се мъчили на три ръце, но белот на три ръце белот ли е…

Играли що играли, Свети Петър се подразнил — абе, Човече, рекъл, що не играеш като хората; току влизаш, излизаш, бавиш се нейде, що така? Ами, смотолевил Човекът, не ми е още изяснен статутът — току съм в Интензивното, току при Вас; пак ТАМ, пак ТУК — неустановеност някаква…

Че и Моята работа — къде съм, казват ли ти!

Мотам се нещо, оплитам се в мен си… а съм научен като подкарам една работа, да я свърша без протакане. Ами така, де! Каквото ще става, да става.

Забавени движения в гъста, лепкава среда; леви-десни; цяла вечност. Въздухът не стига, а кислородът бълбука в банката, съска в маската.

Неистова жажда! Сестро, моля глътчица…

Къде отивам? Напред!

Знам, че ще срещна Някого или Нещо.

Провижда се — аха, някъде зад болницата съм, до контейнерите с разпилян боклук.

Тук ми е мястото! За боклука!

Сюрия кучета с пломбирани уши вяло ровичкат амбулаторни отпадъци. Посока — Дунава. Каква мъгла, не мога я проби — прекалено гъста е и подпира гърдите; облягам и се.

Облягам — познато отнякъде чувство; да бе!

За риба съм в старото устие на Лома — слаба работа, а и въдицата се закачи за миниатюрно островче в туфи с кичести, ароматни люляци — бели, лилави. Ще набера люляк за в къщи, че ей го дей Гергьовден. Водата е ледена, хлапашка му работа — и в по-ранно време съм се се къпал в Дунава. Кога ли?

Рекордът ми е пети март, вече след казармата, закален. Да се изфукам пред едно разкошно гадже… чакай, чакай… пред Милена, три години преди да се вземем. Невероятно топъл мартенски ден след дълга зима. Кацнали са с Чона и Таня на парапета на Кея, срещу Старцеви. Нещо ми стана, пламнах, кръвта ми кипна. Веднага, ама веднага трябва да сътворя героизъм! Долу, в Дунава, по гръб бие водата адвокатът Коста Данев-Късата ръчичка; беше недоразвита, като на дете. Надяваше се от ледената водна терапия да прорасте.

Притичах през двете улици до дома; трескаво затърсих плувките — сини, дочени, с три копченца отляво, да се събуват през крачола. Ето ги, малко са отеснели през годините в казармата; бегом — и дефилирам важно пред мацетата, нали съм си хубавец, а по плувки — още по! Небрежно казвам — ще поплувам малко… ооо, отдавна съм почнал сезона… амчи как!

И поплувах едно двеста метра по течението; водата ледена, сякаш вряла… пресича дъха; със зор издържах до канаричките. Нали съм си фукльо!

Та — за люляка, де — събличам се до голо, няма външни хора да зяпат; с гол в ръката нож — да режа букети. И други нацамбуркаха. Внимателно, опипвайки дъното, запристъпях. Водата — до раменете. Дъното тинесто и в коренища.

Протягам ръка да хвана солиден храст — не мога да мръдна напред; напъвам, пак не ще. Ама ха и работа! Стори ми се цяла вечност, докато ръката ми напипа пред гърдите коренище. От ледената вода кожата на гърдите ми станала като чужда и не отчита бариерата.

Чувството познато; дали и сега гърдите ми са безчувствени; напипах датчиците за кардиоданните; къде съм ги помъкнал и тях.

Мокри, треперейки установяваме, че са ни се свили… като рибарски пишки. Хла̀пешка му работа!

Ама люляк и чудо! Засърбява ме езика и разказвам… вица за Оня дето… си купувал риза — искал непременно да е люлякова на цвят. Не тази, не тази, не тази — и те се свършили цветовете; люлякова, та друга няма. Накрая посочил една на рафта; ама тя е бяла, казват; че нали има и бял люляк!

Хилкотят се хлапетата и както сме голи, посинели и настръхнали, рибата закълва като шантава. Вярно казват хората — сухо дупе риба не яде!

Казах — Трябва да сътворя героизъм! Има и такъв момент — 1959-та; южната граница; селата Горно и Долно Луково. Пролетните води на Бяла ряка беснеят; влачат цели дървета, променят терена; откъснали са граничната застава от цивилизацията. Самотна телефонна жица между два стълба от двата бряга, крепи строшената половина на трети, като долният му край е на метър над средата на реката. Обиколен път е невъзможен — бетонният мост в Мандрица е с пречупен гръбнак и отнесен.

Половината щаб на Тринайсти граничен отряд от Любимец е тук и както писаха на другия ден вестниците Патриот и На боеви пост:

… Командирът на свързочниците, майор Жечев, прехапа от вълнение долната си устна! Струйка ясна кръв обагри бялата му якичка. Гумената лодка с граничарите-свързочници: редник Петров от Русе и редник Атанасов от Силистра, калени дунавски чада, се обърна, заедно с макарата с петстотин метра телефонен кабел и…

… и т.н! Калени дунавски чада или два глупака — нафукани новобранци! На другия бряг местни жители, далеко от зимните водни екстремни спортове, ни посрещнаха с топли гъбини и думите:

— Къде сте хукнали срещу живота си, преди да сте влезли откъдето сте излезли! Първом влезте Там, па тогава хуквайте срещу живота си! Луди глави, ей…

Много съм мислил по тия изпълнени с мъдростта на по-възрастния към по-младия мъж думи. И по сетнешната им грижа за нас двамата, откъснати от поделението си; два подарени свободни дни, докато се оттече стихията. И как нямаше после и една блага дума да се е отронила от прехапаните устни на суровия командир.

Нямам спомен, дали беше студена водата; емоцията на момента можеше да я възври.

Имам спомен от вряща кална чорба, примесена с дънери, камънаци, макара, кабели и две ухилени, стригани, заиграли се големи деца.

Водата завира при сто градуса! По Целзий! Много, бе! Голи идваме от където сме излезли и голи влизаме… пак там!

И сега съм гол — само по датчици. Ооо! Има и пелерина от шумулкащ зеленикав плат, от операционната; тъкмо за парашут. Подпрян съм на насрещния вятър от румънско; на края на пропастта съм. Не е пропаст, а нашият висок бряг на Дунава. Под мене, на петнайсетина метра и още толкова напред са няколко шлепа и среброто на реката. Пелерината се издува и издига плавно като делтапланер. Планирам по корем, с разперени ръце и крака. Нагоре! Нагоре! И още по-нагоре! Задъхвам се. Кислородът не стига! Прилошава ми и вместо да драйфам, ме избива на тъпизми.

Възпявам нахакано-кичозно пернатите под мене:

Водни кокошки, възчерни (Айде, бе!)

люлеят приспивно вълни.

Чифт гларуси суеверни

… ’нам си к’во — сами! (Не думай!)

Гагарките не стават за ядене — миришат на вчерашна риба; и какви са тия шантави мерени речи, че ме задашат. Не ми е до стихоплетство сега.

Джавко стихоплетът,

такъв му бил късметът!

— казваше Татко. Нещо ме тревожи, но какво…

Тревожна тревога трево̀жи тревогите ми…

Тревожна тревого, не тревожѝ — ги!

А стига, бе! Кислородът шипти в маската.

Планирам над бреговата ивица. Ранобудни докери се подкрепят, като закусват с по две двойни ракии пред павилиончето. Румънецът си духа, а водата защо ли не се къдри. Кара-Капитанът стъкмява Мери — лодка за разходка. Чизмите му бляскат като неонова реклама. Ласперът скача, кълве мухички — и той закусва. Всеки според вкуса и навиците си. Дърветата не се полюшват. Странно.

Прекалено дълъг, луксозен кораб се точи, няма свършване, към туристическия понтон. Носът му е вече при огромната табела с обозначен четиристотин деветдесет и петия километър от устието до Интерхотел Рига, а кърмата му — е още в Пасау.

Нещо губя тяга и полетът ми омеква; трябва да кацна някъде, да събера сили. Кацнал на дърво; като Луй Дьо Фюнес; той — с колата, а аз ще кацам пеша. Ало, Клонестото! Как ме чувате? Приемете за кацане полет номер, номер… кой ли ми е номера? Стига с тия номера, бе, да ти кацна на номера!

Посреща ме… Стоян Йорданов — археолог, другарче и запазена марка музеен експерт. Ексдиректор. Гнездял точно на това дърво; било с незнам си каква историческа стойност. Що щеш тука, питам. Чадата му порасли, казва, обаче, не щат да излетят от гняздото; отесняло; нямало място за трудовете които плетял на две куки, едно на лице и две наопъки; а и не можел да се вреди за компютъра.

А̀, такааа!

Стоян Йорданов е рядка птица, от щъркеловите — дълъг, щото слаб; благ и кротък, организиран като творец и човек. Оперението му е прекомерно скромно, но стилно; малко нещо английско, премерено. Ако спуснат средства — ръководи разкопки, предимно в Чѐрвенската крепост; със студентски международни бригади. Какво прави-струва, незнам, но са основно с дамско присъствие и все едни изнежени щерки на Албиона, бледолики, с прегорели и олющени от чѐрвенското слънце нослета и гръбчета; да не говорим за издължените им долни крайници в кремвиршени разцветки Мейд ин Ингланд, панимайш или ферщеен плюс анадъмно! Международна му работа!

Преди има-няма стотина години, идва Стоян в ателието ми, нещо притеснен, угрижен. Не знае откъде да започне по същество. Аз тия работи ги усещам, а и той не е потаен човек. Тръгнал съм, вика, да купя една картина. Опа-ла! Нашего брата художникът като чуе тия вълшебни думички, му става едно благо-благо и започва да гледа стръвно. Когато лично другарят Стоян Йорданов, директор на музеите в Окръга прави такова едно изявление, то приема други очертания, за още по-благи предчувствия. Това, на художника да му се привиди откупка на картина, беше а и сега е още по-рядко явление. Искам, казва, да купя твоя картина — подарък за жена ми… Веднага ентусиазъмът ми спадна под нулата. Заплатите на музейните работници са символични, а и по принцип не продавах тогава на частни лица; което на практика означава дълги и обидни пазърлъци и компромиси. И по какъв повод, казвам, хубавата ти булка Румянка трябва да получи картина. Румянка беше доста по-хубава от средната представа за хубавица; имаха си момченце и момиченце с малка разлика помежду им. Усетих — нещо не е съвсем редовно. Стоян се стегна и вдървено, делово сподели, че съпругата му вече си отивала — последен стадий рак; от химиотерапията станала неузнаваема, косата и опадала, красотата и — само спомен; затворила се в себе си и се надявал с картината поне да живне и подслади последните й дни. Някаква буца задъни всичките ми съображения; избра си нещо малко и рекох — никакво плащане. Горката Румянка!

Имам доста периоди от живота си, свързани с музейното дело. Там има достойни хора, с научни интереси, всеотдайни и като повечето на държавна служба — зле платени. С много от тях сме си симпатични и ни е приятно заедно.

Стояне, казвам, подозирам, че служебно си командирован точно на този клон, ама едно бюро като хората не ще можеш да закрепиш; дори и да можеш, ще те издуха някой вътрешноведомствен вятър, върви после им обяснявай, че сам си си подал оставката заради съмнителна, в нечии очи, научна дейност. Да речем, че лаптоп ще закрепиш — гвоздеи ще се намерят; и канап има! Не знам, ти си знаеш, кое те устройва, сезон ще се отвори — само за разкопки. Ще се появят завистниците, стимул са все пак.

Разбра ли се кои бяха ония бабаити…

Срамна история! Бяха се разхождали с подковани туристически чепици по многострадалния му Вартбург, хем паркиран точно под прозореца на кмета, в идеалния център на Чѐрвен… а един дори се беше… едикакво си отгоре… Тъжна простащина в Родината ни бащина! — би казал Радой.

Кога се е разбрало нещо! Що експонати изтърколиха от крепоста надолу и цопнаха в Лома. Огромно каменно гюлле, колкото клекнал човек, не успяло да се дотърколи и заседнало на метър от реката; едвам го извадихме с тежка селскостопанска техника и въдворихме временно пред кметството…

Мистериозно изчезна. Насила да ги накараш, няма да го пипнат, ама за лошотия — насреща са!

— Много маймуни сте на клона, бе! — закача се ерудитът доцент, доктор Васил Дойков. Като го освободиха от директорството на Вечерната гимназия, все край Дунава го срещам. Размишлява. Вместо да му извадят очи му изписаха вежди — сумата и трудове публикува.

— Да знаете, неправилно наричат острова срещу хижа Приста — Люляка; красиво име но не отговаря на истината. — снася новина Дойков. — Там никога не се е въдил люляк. А е Лелека и означава Щъркелът; турцизъм — и отмина с леко прегърбената си походка към Мага̀зия пристигнали товари с бавна бързина.

Как пристигат с бавна бързина, още ми е загадка… А Мага̀зия бърза бързина така и няма…

Какво ме изби на музейщина, сигурно си има крушка опашка. Запремятаха се откъсляци от исторически, по-исторически. Русофили и русофоби, доскорошни братя по идеи и оръжие, се хванали за гушите, щурат се из мъглявия Дунав с каици, разнасят насам-натам княз Александър Батемберг; ту го абдикират, ту го възцаряват. Русенецът Добри Немиров добре ги описва тия неща. Стрелят се и избиват взаимно; кръщават си улици, взривяват паметника на разстреляните русофили. Падна ми се честта да крепя престарелия му автор, скулптора Атанас Дудулов, под жаркото слънце, на стол всред шосейното кръстовище — запазил калъпите на фигурата на жена с урна. Сочи с бастуна си на каменарите-очуквачи, кое-как! Нашите калъпи дали ще ги съхрани някой и да ни реставрират. А ще има ли защо!

Обикалям из страната по музейни сбирки — да си сверя часовника. Попадам в Казанлък на читалищен деец стъкмил малко музейче — бай Димитър Чорбаджийски. Точно така — Чудомир! Мара Чорбаджийска ни черпи с казанлъшка ракийка под асмалъка. И двамата са позанемарени художници от първия випуск на Рисувалното училище, основано от завършилия в Италия и по италиански тертип, Константин Величков — съратник на Вазов. Чудомир не пише хумор от години. Ракът го беше подгонил яко:

— Ако знаете колко раци съм изловил и изял от рекичката до нас — и с този ще се справя… — самобудалка се бай Чудомир. — И с голямото изкуство се разминах — като деца си ровехме скривалища и съм се разминал на петдесетина сантиметра с Казанлъшката гробница! Ама ха̀ и късмет!

Не си се разминал с голямото изкуство, бай Чудомире! Винаги ще те четат и благославят!

Баба Мара Чорбаджийска надживя съпруга си библейски дълго. Беше я прихванала юбилярската болест. В СБХ, секретарят за провинцията — Зафир Йончев се видя в чудо от постоянните и врънкания, да й устройват все нови и нови юбилейни чествания.

Де устройваха, де не — но бяха доста.

* * *

Драги Читателю, позволявам си да подпъхна на това място и няколко хвалипръцковски думички, да се самопохваля — нещо за което така рядко имаме поводи в този ни напрегнат живот. Тия текстове — от началото на книгата, до тук, съм писал по различно време, безброй пъти препрочитал, поправял, зачерквал, добавял. Иска ми се да добавя и сега няколко реда. Сега е нощта на двайсет и шести септември, две хиляди и седма година. На същата дата, през месец март, с Милена бяхме под същия асмалък в Двора на Бай Димитър Чорбаджийски — Чудомир. Къщата му сега е Музей Чудомир. Казанлъчани много си го тачат и на негово име са кръстили двуседмични културни тържества с всенародно участие.         Казах — капризите на Съдбата ни лашкат по синусоидата си — ту лошотии ни се стоварват, ту някой слънчев лъч, макар и рядко, огрява напъните ни да сътворим нещо. Ту — сивотата на ежедневието се опитва да ни обезличи — не и се даваме, де.         Такъв един слънчев лъч, изневиделица подслади наближаващите ми седемдесет години. Жури към Фондация Сатирик, ме номинирало, заедно с още девет автора, за тазгодишен носител на наградата Чудомир, трийсет и девети по номерация, от създаването на тази награда. Поводът — разказът ми „Плацебо“, отпечатан в Стършел, миналият октомври.

Като рзбрах, че професор Боян Биолчев е председател на журито, в тесен кръг се пошегувах (за да прикрия и смущението си; нали не всеки ден ни се случват такива неща, не съм обръгнал), че професорът е с обратна захапка и няма да ме огрее. После научих, че той най-много е лобирал за мене. Я — каква хубава захапка имал той, значи!

Нагълтах се с тройна доза обезболителни — диклофенак дуо и милгама — да мога да издържа на болките от трите дискови хернии и коксартрозестите ми стави и пришпорих Ровъра, застоял се дълго под прозореца ми. Реших и аз да се отсрамя и взех като Ответен удар, да подаря на казанлъчани една от добрите си картини.

Те — добрите неща не стават добри на сто процента. Предните дни бях изпил, не можах да откажа чаша ледено газирано вино — Албена; хем не обичам сладникави вина от такъв тип, но така се наложи, повод някакъв и гласът ми изчезна. Не ми беше за първи път, след едно разраняване от тръбата на анестезиолог, като ме приспивал и сега продължи месеци наред. На тържеството бях безмълвен. Написах едни нескопосани думички да ги прочете Главният редактор на Стършел — Михаил Вешим; той пък си забравил очилата и в полутъмния салон нищо не се четеше. Малко преди това журналистът Петър Марчев се опита да изстиска интервю, притиснал ме в един ъгъл с едно лепено с тиксо магнетофонче; аз се напъвам да изкарам звук; той уж записва — излезе в Интернет и в тяхния вестник един материал, сякаш от онази игра на телефонче; дето всеки шепне по веригата и накрая не можеш позна кое какво е. Така хората „научиха“, че съм роден 1932 година, а не 1939; хайде — това нищо; ами, че съм бил четиридесет и пет години художник в Русенската опера, а те са само около шест… кой може да издържи в опера толкова години…, че съм имал ранчо и лозе в Америка — ужас, сега ще плъзнат рекетьори… дано да мине за своего рода хумор… и други подобни.         Стършелът Йордан Попов от името на Фондация Сатирик ми връчи плик с паричен еквивалент на наградата и с тъга каза, че по времето когато той получил тази награда, била само сто лева, а сега е десет пъти по-голяма! Късмет, все пак!

Изобщо — дето викам, един слънчев лъч за изтерзаните ми последни месеци и години ходене по болници. Сега да се върна към музейните ми истории отпреди половин век…

Впрочем…

Къде забих из музейните си патила. Ще излезе, че сякаш само с музеи съм се занимавал; но как да прескоча музейните сбирки на Светлоструй в Щръклево, битовата в Копривец; автомобилната в ДАП; големият музей за Освободителната — в Бяла… то там е цяла епопея!

За всичките — работа не за сам човек; привличах колеги, за жалост — вече не всред живите.

Нещо като началство, трябваше да възложа на колеги да отупат спешно музей Тома Кърджиев. Спрях се на Георги Дечев, син на Виолета Дечева, повече от секретарка в СБХ в София; хем да го контролира. Прясно завършил още по-прясната специалност — дизайн. Млад, амбициозен, талантлив! Си мисля! Отворих си рана на едно място! Оказа се безпомощен. Натресе ми някой си Мънев от Сливен, нахакан, арогантен, самовлюбен пишман гений! Безотговорен, а врмето лети — аз ще съм виновен! Подхвърлих им идеи и начин за осъществяването им; конкретно — да освежат художествената страна с месингови пана, с ецвани, т.е. дълбани с киселина, автентични старинни фотографии. Одобриха проектите, ами кой да им ги изпълни, щото те като кокони… само могат хонорари да получават. И — поговорката: Тарикат носи вода на баламите! Главният художник на Окръжния съвет, т.е. аз — уреждам и снабдявам от разни заводи (просия, фактуриране, ходене по канцеларии и складове), в онова нямане — азотна киселина и месинг. Лично ги пренасям на ръце и с личен превоз; намирам им пенсиониран даскал химик да ги ецва; моля ги едва ли не на колене, да дойдат в Русе, да си завършат обекта навреме. Скъсаха ми нервите.

Така е, като си дадеш дъ-то под наем! Затова на вълка му е дебел вратът, че сам си върши работата — мята плячката на него и бегом!

А аз съм взел да им я мятам на техните проскубани вратове; кой как намери. Още ме е яд!

Сигурно имам температура; обикновено тогава такива видения хлуят отвсякъде, като равносметка! Халюцинирам. Затиска ме нещо тежко, въздухът не стига. Още утре ще споходя моето джипи, д-р Рос. Отдавна не сме си пили питието с нея; каквооо, тука ли си; що щеш тука — не искам да ме гледаш в това ми състояние! Еее, нещо се развали картината!

Не съм усетил кога, наверно някой порив, ме е понесъл-отнесъл-пренесъл. Опасно се рея между шишовете на гръмоотводите. Запуснато пристанище.

Кьорцаво кръчме, току до брега, предлага пържен облес и напитки според както. Жега. Как да не му дръннеш една ледена бира. Ще каже само ж-ж-ж! — както кога закаляваш палешник. Сякаш само палешници закалявам — това е литературен шаблон, тази жега на там избива. И ще поръчаш още и още; с пържен, та препържен облес. А той, като солета, хруп-хруп-хруп — на три гризвания се стапя. И пак!

Два гарвана, в строги вечерни костюми, кацнаха на раменете ми; трикратно почукаха с клюнове по черепната ми (съвсем не черна) кутия, взеха отношение по въпроса и отлетяха по делата си:

— И ние Гарррваните сме на това мнение! Никога не си вадим очи помежду си! Грррешка, ама има и прррошка: Гарррван, гарррвану око не вадиии!

Рея си се аз. Градът от тука е като спътникова снимка. И колко смешни неща има!

Някой бил казал, че в Русе хуморът не е на почит.

Ами онова там. И онова. И думичките, смешните, сами се подреждат още по-смешни. Рецептата е ясна: малко историйка, малко географийка, повечко оттук-оттам; секс на вкус, сол — колкото поеме, и два-три вица за цвят. Това май беше за сапунка. Все тая! Я нещо по-сериозно; да видим това; диктувам:

Дунавът си тече ли, тече,

комитски тих — бял или син

— както го пише по валсовете! По десния му бряг се е разчекнал град Русе, предвидливо застроен до Световна забележителност, отразена в авторитетни справочници:

През Великата река, която преди разделяше, а понастоящем свързва двата братски народа, е прехвърлил стройната си снага Дунавмост, рожба на дружбата между страните-членки на СИВ! — нали!?! Умно! Давам нататък: — И да не беше се Русе разчекнал, пак щяха да го разчекнат или разпнат. Кой де мине, все гледа да разчекне, разпне и замине. Чужди и свои! От време оно! А управниците — все ябанджии; идват от Дайнемайната си или от Матьтваясволач, учат се да бръснат на чужда глава, хоп трамплина — и нагоре; а Дунавът си тече ли тече…

Дали се е казвал Сексагинта Приста, Руси, Зорио, Юрюк Ова, Торгио Грандо, Кастела Русико, Русси, Русчук, Русе — и прочие тленни и нетленни имена на гранична крепост и пристан, е бил редовно и регулярно опожаряван, разрушаван и клан; въдворяван в Антични Мизия-кастели, Туна вилает и Шуменска и Разградска области; разселван, населван, подлаган на зверски данъци и самооблаганета; покръстван с огън и меч, сърп и чук; включван в азиатски и европейски просешки програми за уж разкрасяване — обогатяване на по-първи и по-втори управници; вилняли са епидемии, земетресения и обгазявания, данъчни агенти и предизборни агитации; граждански неподчинения, екогласности, бирени фести, а Дунавът си тече ли, тече…

До тук — добре! Момент, моля, да ми вземат кръв; да глътна шепа хапчета, да прелеят пишото ми в мярката — стъклено цървулче; точно двеста и петдесет грама — кой ти ги дава!

Въздушен порив ме изтегля нагоре, плавен завой. Смигвам на две умислени свраки, хвърчащи по маршрута на делата си. Рейтингът ми е спаднал — не ми обръщат внимание. Напират де мои си мисли, де проверени музейни факти. Диктувам! Запис! Клапа!

Шарен свят заварва след Освобождението академик Бай Иречек в Русе и пише най-прилежно:

— … 26 156 жители; от тях 11 342 са българи, 10252 турци, 1943 испански евреи, 841 арменци; останалите са румънци, гърци и други чужденци. В града — разбит от бомби и с изгорели сгради — спомен от братушките, бият в очи безбройни молдовански и на немски евреи дюкяни, невиждани по България; из чаршията арменски надписи като глаголица…

Инък улиците и хората изглеждат доста прилично, щото на 20 февруари 1878 година, с влизането на руските войски, жителите от доскорошната столица на Дунавския вилает захвърлят фесовете и за часове изкупуват от магазина на Василчо Радев всички калпаци и европейски шапки. Символика, срязваща две исторически епохи и добила бързо конкретика: широки улици заменят кривите сокаци; магазини и казина никнат като гъби след дъжд, вместо чаршийските дюкяни и кафенета; европейски архитекти градят барокови домове, банки, фабрики и гимназии. Префасонират се облеклото, вкусовете, оценките, възможностите, манталитетът. Вилаетският Русчук — необратимо се превръща в Русе, най-големият, най-европейският и най-значимият град в Княжеството.

Ако малко-отмалко префасонираме познатата максима на „Който е оцелял, значи се е смял.“, можем да дочуем какъв разноезичен смях е бълбукал по виенските павета и осветените с електрика улици, от чаршафосаните файтони и сепаретата на кафе-шантаните, с мирис на елегантни дами, френски коняци и египетски папироси. И тогава вехти, но повтаряни с удоволствие са вицовете за Киркор и Гарабед, Моше и Такохи, Настрадин Ходжа и Хитър Петър; за Фриц и Дойчо, за Иванушка Дурачок, Чичо Сам и Джон Бул…

Червената мелница смля физически, но не и духовно част от изворите, а мракобесното време роди най-свежите и най-острите вицове, претенденти за престижната Златна решетка!

Русенският филтър, посреща вицовите постъпления още преди митническите и други проверки от Дунавмост, Разпределителна, Речна и Аеро гари и прочие апокрифни източници и стоката прошнурована и пронумерована — поема към УСМИВКАТА!

„Пази Боже сляпо да прогледа“, рекли русенци по повод на изселилите се след девети 30 000 свои съграждани в София, на които първата грижа била да си основат клуб и новите столични другарки заклеймили бившите си съгражданки — как можело в Русе да ходят още с буржоазни шапки и капели! Голям скандал!

Някъде на тавана трябва да са шапките на мама; сещам се в кой сандък са. Какво разнообразие, само… широкополи, засукани, пресукани периферии, с черешки и разни цветя. Контех се с тях. Слагах във вълнените си гети чуканчета от дървения строител, сякаш съм на танкови обувки, наметка от мъхестата кувертюра, капелата и — ето ти я мадам Помпадур! Лично тя!

Няма ли нещо по-приятно да превземе екрана на каквото било-билото ми; дето казват патили, че минавало като на филмова лента, когато душата се отделя от тялото.

Например — когато като хемингуейевия Старецът и морето ловях, привързан с автомобилни колани към нещо като зъболекарски стол, крилати акули в акваторията на Акапулко и моряк на корабчето ми беше абсолютния двойник на Парцалев; а може да е бил и лично той — добрият приятел на художниците — на чашка с добро сухо бяло вино.

Или когато любимото момиче, сгушено дълбоко в пазвата ми, ми прошепна свидното-свенливо-доверчиво-изгарящо: вземи ме!

Или — когато ми връчваха Гранд Прито в Унгария с прекомерно издут плик с петцифрена сума форинти, съпроводени от завистливия поглед на московския ми колега с многото звания пред името.

Или — когато ми подаваха, с интервал от четири години двете вързопчета — свидните ми чада, на рецепцията на родилното; бартерна сделка — бебе с мама срещу торта и букет за персонала.

Или — когато…

— Слушай, Мой човек! Аз съм Твоят Кошмар; поддържам ти искрицата живот след инфаркта. Каквото ти наредя, това ще ми бълнуваш! Важното е да те държа на нокти! Заспиш ли Оня сън, няма събуждане. Ще дежуря Нон-стоп, докато те преместят в Четвърто вътрешно за дозакърпване, че и после пак!

Знам ли докога; ясно?!

От ясно — по-ясно!

Я, тихо, да чуя… тик-така ли татковият часовник, вътре, в мене… не се чува; значи още работи!

Все още! До кога ли? Казва ли ти някой!