Пол Верлен
Белгийски пейзажи

Стрехи, огради…

Дивни гнезда

с влюбени млади

на свобода.

Глъч сред лозята,

злак и цъфтеж;

рай под лозата

в зноя горещ.

Кръчмички ярки,

врява и дим,

млади кръчмарки

с чар несравним.

Мънички гари,

свят пъстропер —

спътници стари

на Ахасфер.

Дяволчета скачат

в черните треви.

Вятър пак зави —

мисли минувачът.

Чуваш ли! След миг

съска и овеса,

храстите с ръце са —

удрят ти плесник.

Изгледи зловещи

с не един коптор.

Огнен кръгозор

от пламтящи пещи.

Вият сто гърла,

пушеци — къдели,

взираш се — къде ли

е Шарлероа?

В тая утрин бистра

сажди, дим, воня.

Кой ли зазвъня

като с тъжна систра?

Загрубял народ,

спуснат в адски бездни,

крясъци железни

и димяща пот.

Дяволчета скачат

в черните треви.

Вятър пак зави —

мисли минувачът.

Розови и зеленикави

мяркат се къщи и рампи

в здрача на ранните лампи,

идват — и няма ги никакви.

Къпят се златни ниви

в тихите кърви на залеза,

птици в дървета ръждиви

с песен печална заспали са.

Всичко изчезва зад влака ни,

пада нощ есенно-сива

и монотонното тракане

моите скърби приспива.

Вятърът се бис от години

с ветропоказателя ръждив —

тухленият замък с плочи сини

сред лъки просторни и градини

все тъй слуша скръбния мотив.

Като в драма с феерични сцени

кипнала тълпа върви, върви —

ясените с къдрави глави —

през Сахара с пасбища зелени,

Върбалаци, лайки и треви.

Влакове пълзят през равнината

в тишината, в зноя зажумял.

Викове и крави в самотата

дремят сладостно под небесата,

вече овехтели от печал.

Влакчето едва пухти под свода.

Пладне. И в уютния вагон

бъбрят хората като в салон,

съзерцават кротката природа —

старата мечта на Фенелон.