Пол Верлен
Изгрява слънцето…

Изгрява слънцето и — топло — позлатява

и росните жита, и мократа морава,

и сводът тръпне — син от утринния хлад.

Безцелно тръгваш пак през нивите; назад

остават и ръжта, и слогът, и лъката,

и стар тревясал път извежда край реката.

Как въздухът е свеж. В миг птица прелети

със сламка в човката и ясно виждаш ти —

по гладката вода се плъзва сянка птича.

Това е всичко.

                Но мечтателят обича

да скита сутрин тук след своя сладък блян

за светло щастие; безгрижен и пиян

от спомена крилат за своята любима —

до вчера само сън, мечта недостижима,

бял ангел призори, запял с неземен глас;

поетът и смеха ще изтърпи от вас

за нея — Спътница, душа, която кара

душата му и днес да страда с нова вяра.