Пол Верлен
След три години

Вратата скръцва и прекрачвам тоя праг,

и ето ме в света на старата градина:

възлиза слънцето във висината синя

и с влажни искри пак обсипва всеки злак.

 

Промяна няма. Виж, тунелът тъне в мрак

под дивата лоза… Столове от върбина.

И трепетликата пак страда без причина,

и сълзи сребърни фонтанът рони пак.

 

Потръпват розите наоколо от хлад

и носи се ветрец над лилиите горди,

и чучулигите разливат пак акорди.

 

А статуята на самотната Веледа

стърчи и гипсът й се лющи като град

в тревата — сред дъха на резедата бледа.