Николай Гумильов
Джунгла

Аз разпънах палатка връз склона на тая

планина абисинска, източила стан

все на запад, и гледах безгрижно как гаснат

над горите зелени червени слънца.

 

Долетяха отнякъде някакви птици,

с изумрудни пера и опашки — метли.

Нощем лудо препускаха весели зебри,

чувах как галопират и тежко пръхтят.

 

Бе веднъж много ален прекрасният залез,

и миришеше странно от гъстия лес.

До палатката моя един европеец

приближи — сух и чер, и поиска храна.

 

Той до тъмно несръчно и лакомо яде,

с две сардинки поглъщаше хлябове три.

Концентриран бульон като хапове взе и

не разреждаше своя абсент със вода.

 

Аз попитах защо е тъй мъртвешки бледен

и защо му треперят ръцете безспир:

„Треска — рече ми той, — от голямата джунгла“

и погледна назад с ужасени очи.

 

Аз попитах за раната — черна и жива,

на гръдта му, прикрита е парцали едва:

„От голямата джунгла — ми рече, — горила“,

и въобще не посмя да погледне назад.

 

С него бе и пигмей — мен ми беше до кръста —

гол и черен, — аз мислех, че бе глухоням.

Като куче той следваше с взор господаря,

на колене опрял зло лице на булдог.

 

Но когато слугата ми леко го бутна —

тъй — за смях, — той озъби лика си свиреп,

и след туй до среднощ ломоти и замахва

с дротик шарен и остър на всички страни.

 

Аз предложих постеля на госта си морен,

после легнах, но сън не дочаках въобще:

слушах жадно как дълго и диво бълнува

посетителят трескав, дошъл от леса:

 

„Колко тъмно, а тази гора е безкрайна…

Няма истинско слънце да видим, уви!…

Ей, Пиер, не губи само дневника, дръж го

в пазва скрит, трябва него поне да спасим!

 

А защо ли избягаха негрите… Лошо —

те компасите наши отнесоха с тях…

А сега — накъде…? Вече нищо не виждам…

Само чувам отвсякъде шепот нелеп…

 

Забеляза ли огън, Пиер? Туй са хора…

О, нима сме спасени накрая, Пиер?

Виж — пигмеи… О, колко безбройни са… Ала… —

виж — ядат… крак човешки!… О, ужас, Пиер!

 

Стреляй! Имат отровни стрели, не забравяй!

Ето вожда — на пъна — цели се! Ех… не!

Стана лошо… разцепи се пушката… бягай!

Ех, пропаднах… съборен съм — хванат съм… край.

 

Жив съм… вързан съм здраво… злодеи… злодеи…

Нямам сила да гледам… пуснете ме, ах!

Те заклаха Пиер и го ръфат! О, Боже,

ние с него отраснахме в роден Бретан!

 

Куче черно… какво ли пък ти… Коленичиш!?…

Плюя, плюя на тебе, дивак зверовит!

Ти ми лижеш ръцете?… Развързваш въжето?…

Ти ме мислиш за бог? Да — разбирам — добре —

 

да побегнем тогава. Не вземай обаче

от месото човешко, че Бог се гнуси!

О, гора без начало и край — аз съм гладен…

Акка, ето змия — улови да ядем!…“

 

Той хриптеше и хъркаше. Чак щом разсъмна,

стихна гърчът му, мислех: задряма все пак.

Но когато опитах след туй да го вдигна,

аз видях, че му лазят мухи по лика.

 

Под голямата палма зарових го после,

с камънак го покрих и отгоре му кръст

и дъска заковах — и на нея написах:

„Помолете се — тук християнин лежи!“

 

Своя дротик пигмеят съвсем равнодушно

дълго чисти, а после, щом гроба зарих,

той се впусна внезапно да бяга надолу —

като пъргав елен към любима гора.

 

След година прочетох във вестници френски,

и веднага отпуснах печално глава:

„От оназ експедиция — в Конго, за жалост,

не успя ни един да се върне назад“