Николай Гумильов
Заблуденият трамвай

Вървях по улица непозната,

и изведнъж — и грак, и лай,

и гръм, и лютни от небесата —

пред мен летеше със звън трамвай.

 

Как на платформата му се метнах,

така до края не проумях.

Че диря огнена и по светло

оставя — само това видях.

 

Сред времената и световете

бе той препуснал — тайфун без край…

Спрете, ватмане, ей, ватмане, спрете,

спрете веднага този трамвай!

 

Късно е. Няма стени отпреде.

Палми се мярнаха… кремав цвят…

Гърмеше мост подир мост пореден

над Нева, Сена и Нил — отзад.

 

За миг под прозореца на вагона

изникна с поглед лукав и луд

старият просяк — същият — оня,

дето лани умря в Бейрут.

 

Къде съм? Вече си губя куража.

Сърцето ми в отговор дава знак:

„Ето я гарата, откъдето даже

към Кришна и Буда потегля влак.“

 

Спирка „Зеленная“ е със странни

букви изписана, и кърви.

Тук вместо зелки и патладжани

продават само мъртви глави.

 

С лице-виме, в рубашка червена,

палачът обезглави и мен.

Лежа главата ми подредена

до други в сандъка окървавен.

 

Улица, дървени тараби, светят

три прозорчета… познато май…

Спрете, ватмане, ей, ватмане, спрете,

спрете веднага този трамвай!

 

Машенка, помня, тук си ми пяла,

тъка ми тука килим — на свещ.

Къде са днес твоят глас и тяло?

Как е възможно ти да умреш?

 

Колко чака да дойде принцът ти —

а пък с перука напудрена аз

бързах за бал у Императрицата —

не сме се срещали оттогаз.

 

Сега чак разбирам, че свободата

е блясък отвъден сред този мрак.

Хора и сенки пазят вратата

на планетарния зоопарк.

 

Повейна вятър — познат и сладък,

и откъм моста се появи

железен конник с ръка грамадна

и две копита над мен изви.

 

А православен и всецелебен

отпред Исакий е извисен.

Там ще отслужа сега молебен

за Маша и панихида за мен.

 

Ала — завинаги в мрак — терзае

сърцето болните ми гърди…

Машенка, Машенка, аз не знаех

такава любов и тъга преди!