Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Legend of the Rose of the Alhambra, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2009)
Корекция
NomaD (2009)

Издание:

Уошингтън Ървинг. Къщата с призраците. Новела и легенди

Второ издание

Издателство „Отечество“, София, 1984

Съставител и редактор: Огняна Иванова

Художник: Светлана Йосифова

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Методи Андреев

Коректор: Мая Лъжева

История

  1. — Добавяне

Известно време след като маврите загубили Гранада, този прекрасен град се превърнал в любима и често посещавана резиденция на испанските владетели, докато не ги изплашили няколко последователни земетресения, които съборили много къщи и разклатили из основи старите мохамедански кули.

След това се изтърколили много и много години, когато рядко се случвало някое величие да удостои града с присъствието си. Богаташките дворци стояли залостени и безмълвни, а Алхамбра като пренебрегната красавица се издигала в мрачно запустение сред занемарените си градини. И Кулата на инфантите, някогашната обител на трите прекрасни мавърски принцеси, не избегнала всеобщата участ. Паякът разпъвал мрежите си под позлатените сводове, прилепи и бухали гнездели в покоите, украсявани някога от присъствието на Зайда, Зорайда и Зорахайда. Може би тази кула била изоставена отчасти и поради суеверието на околните жители. Мълвата твърдяла, че призракът на младата Зорахайда, умряла в тази кула, често се виждал по пълнолуние, седнал до фонтана в преддверието или стенещ покрай бойниците, и че звуците на сребърната й лютня можели да се чуят от минаващите наблизо пътници.

Най-после Гранада отново била удостоена с височайше присъствие. На цял свят е известно, че Филип V е първият Бурбон, поел испанския скиптър. На цял свят е известно, че вторият му брак е с Елизабета или Исабела (името е едно и също), прекрасната принцеса от Парма. И накрая на цял свят е известно, че поради този низ от случайности един френски принц и една италианска принцеса седнали заедно върху испанския престол. За приемането на тази знатна двойка поправили и потегнали Алхамбра с най-голямата възможна бързина. Пристигането на кралския двор променило целия вид на доскоро запустелия дворец. Звукът на барабани и тръби, тропотът на жребци по улиците и външния двор, блясъкът на оръжие и развяващите се по кули и бойници знамена напомняли за древната слава на крепостта. По-спокоен дух обаче царял в кралските чертози. Из преддверията се долавяли шумоленето на рокли, тихите стъпки и шепнещите гласове на благоговеещи царедворци; из градините се разхождали пажове и придворни дами; от отворените прозорци долитала музика.

Сред тези, които придружавали свитата на монарсите, бил и любимият паж на кралицата, наричан Руис де Аларкон. Да се каже, че бил любимец на кралицата, означава веднага да заговорим в неговата възхвала, тъй като всеки член от свитата на царствената Елизабета бил избран заради изяществото, красотата и способностите си. Той току-що бил навършил осемнайсет, имал слабо и гъвкаво тяло и бил грациозен като млад бог. В присъствието на кралицата бил самата почит и уважение, но по сърце бил немирен юноша, гален и разглезван от придворните дами и бил не за годините си опитен в отношенията с жените.

Една сутрин безделникът-паж се скитал из горичките на Хенералифе, които се издигали над земите на Алхамбра. За да се забавлява, бил взел със себе си един от любимите ловни соколи на кралицата. Докато обикалял насам-натам, зърнал една птичка да излита от храстите, свалил качулката на сокола и го пуснал да лети. Соколът се издигнал високо във въздуха, спуснал се върху плячката си, но не успял да я улови и се зареял нанякъде, без да обръща внимание на виковете на пажа. Последният проследил с поглед капризния полет на беглеца, докато го видял да каца върху отдалечена самотна кула, близо до външната стена на Алмахбра, построена на ръба на клисурата, разделяща кралската крепост от земите на Хенералифе. Всъщност това била Кулата на принцесите.

За да се приближи до нея, пажът се спуснал в клисурата, но кулата нямала вход откъм дола, а непристъпната й височина обричала на неуспех всякакъв опит за изкатерване. Тогава минал през една от портите на крепостта, направил широк обход и достигнал до онази страна на кулата, която била отвъд крепостната стена.

Там имало малка градинка с плетена тръстикова ограда, цялата обрасла с мирта. Пажът отворил портичката, минал между цветни лехи и розови храсти и стигнал до вратата на кулата. Тя била здраво залостена. През една цепнатина успял да надникне във вътрешността, където имало малко преддверие в мавритански стил с орнаменти по стените, изящни мраморни колони и фонтан от алабастър, заобиколен с цветя. В средата висяла позлатена клетка с пойна птичка; под нея на един стол сред масури от копринени конци и други женски шевни принадлежности лежала котка с козина на кафяви, жълти и черни петна; на фонтана била подпряна китара, украсена с панделки.

Руис де Аларкон бил изненадан да види следи от женски вкус и изящество в самотната и както той предполагал, изоставена кула. Те му напомнили приказките за омагьосани преддверия, които се разказвали из Алхамбра, а шарената котка спокойно можела да е някоя омагьосана принцеса.

Той леко почукал на вратата. Едно красиво лице надникнало от малко прозорче над главата му, но начаса се скрило. Зачакал, като мислел, че ще му отворят, но чакал напразно; не се чували никакви стъпки и вътре царяла пълна тишина. Или очите му го лъжели, или това красиво привидение било феята на кулата. Почукал отново и по-силно. След малко лъчезарното лице отново надникнало навън; принадлежало на прекрасно петнайсетгодишно девойче.

Пажът мигновено свалил украсената си с пера барета и с най-любезен глас я помолил да му разреши да се качи на кулата, за да потърси сокола си.

— Не смея да отворя вратата, señor — отвърнала девойката, като се изчервила, — защото леля ми е забранила.

— На колене те моля, прекрасна девойко; това е любимият сокол на кралицата. Не смея да се върна в двореца без него.

— Тогава ти сигурно си един от придворните кавалери?

— От тях съм, прекрасна девойко, но ще загубя благоразположението на кралицата и мястото си, ако загубя този сокол.

— Санта Мария! Точно заради кавалери като тебе леля ми е наредила да залоствам вратата.

— Заради разпуснатите кавалери, да, но аз нямам нищо общо с тях. Аз съм само един обикновен безобиден паж, който ще бъде съсипан и погубен, ако ми откажеш тази услуга.

Сърцето на девойчето се трогнало от нещастието на пажа. • Колко щяло да бъде жалко, ако той се погуби само защото не е откликнала на толкова дребната му молба! При това той в никакъв случай не можел да е едно от онези опасни същества, които леля й описвала като людоеди, вечно дебнещи да превърнат в своя жертва някоя лекомислена девойка; той бил любезен и скромен — само как смирено стоял с шапка в ръка и колко бил очарователен!

Хитрият паж видял, че отбраната започва да се пропуква, и отново се замолил с такива трогателни слова, че не било по силите на една простосмъртна девойка да му откаже. И така, изчервената малка пазачка на кулата слязла и с трепереща ръка отворила вратата. Ако младежът бил очарован само от зърнатото през прозореца лице, то сега бил напълно пленен от портрета в цял ръст, който застанал пред него.

Андалуското й елече и кокетната basquina подчертавали закръглените, но изящни пропорции на фигурата й, която била пред прага на женствеността. Лъскавата й коса била разделена на челото с педантична точност и украсена с току-що откъсната роза според обичая в тази страна. Вярно е, че лицето й носело отпечатъка на знойното южно слънце, но това само придавало по-голяма свежест на здравия загар на страните й и подчертавало блясъка на влажните й очи.

Руис де Аларкон забелязал всичко това само с един поглед, тъй като не било редно да се заглежда; само измърморил своите благодарности и леко се затичал нагоре по спираловидната стълба, за да търси сокола си.

Скоро се върнал, понесъл беглеца върху юмрука си. Междувременно девойчето било седнало край фонтана в преддверието и намотавало копринените си конци, но от смущение изпуснало масурчето на пода. Пажът бързо се навел, вдигнал го и после грациозно паднал на едно коляно и й го подал, като грабнал протегнатата да го вземе ръка и я целунал така страстно и благоговейно, както никога не бил целувал прекрасната ръка на своята повелителка.

— Ave María, señor[1] — възкликнала девойката, като още повече се изчервила от изненада и смущение, тъй като никога не й била оказвана такава чест.

Смиреният паж й се извинил хиляда пъти, като я уверил, че в кралския двор по този начин изразяват най-дълбоката си преданост и уважение.

Гневът й, ако изобщо изпитвала някакъв гняв, лесно бил укротен, но възбудата и объркването й все повече нараснали и тя седяла със сведен поглед, все по-силно се изчервявала и оплитала конците, които се опитвала да намотава.

Лукавият паж забелязал объркването в противниковия лагер и с радост щял да се възползува от него, ако изящните слова, които искал да й каже, не били застинали на устните му; а опитите му да флиртува изискано излизали недодялани. За свое учудване изкусният паж, който се държал толкова изящно и дръзко с най-вещите и опитни придворни дами, сега установил, че стои слисан и смутен пред едно петнайсетгодишно девойче.

Всъщност скромността и невинността на наивната девойка се оказали по-надеждни пазачи от резетата и ключалките, предписани от бдителната й леля. Но кога ли женската гръд е била преграда срещу първите шепоти на любовта? Малкото девойче с цялата си наивност инстинктивно разбрало всичко, което запъващият се паж не успял да й каже, и се почувствувало поласкано, че за пръв път вижда влюбен мъж в краката си. И то какъв мъж!

Свенливостта на пажа, макар и истинска, била краткотрайна и той вече възвръщал обичайните си лекота и самоувереност, когато в далечината се разнесъл писклив глас.

— Леля се връща от литургия! — извикала ужасената девойка. — Умолявам ви, señor, вървете си.

— Не и преди да ми дариш за спомен тази роза от косите си.

Тя трескаво измъкнала розата от гарвановите си къдрици.

— Вземете я — извикала тя възбудена и изчервена, — но, моля ви, вървете си.

Пажът поел розата и в същото време обсипал с целувки прекрасната ръка, която му я подала. После забол цветето на баретата си, поставил сокола на юмрука си и изскочил през градината, отнасяйки със себе си сърцето на нежната Хасинта.

Когато бдителната леля пристигнала в кулата, веднага забелязала смущението на племенницата си и бъркотията в преддверието, но обяснението, което получила, я задоволило: някакъв ловен сокол влетял в преддверието, докато преследвал жертвата си.

— Господ да ни пази! Виж ти, сокол да влети в кулата! Та това е нечувано нахалство! Ха, че дори птичката в клетката си вече не е в безопасност!

Бдителната Фредегонда била една от най-осторожните стари моми. Тя изпитвала ужас и недоверие към така наречения от нея „противоположен пол“, които по време на дългия й целомъдрен живот постепенно се засилвали. Не че почтената дама била страдала някога от мъжко лукавство — самата тя по природа била подсигурена с надеждна защита и не допускала никакви нарушения в своите владения, но дами, които имат най-малка причина да се боят за себе си, проявяват най-голяма готовност да пазят по-съблазнителните си себеподобни.

Племенницата й била дъщеря на офицер, убит във войната. Получила образованието си в манастир и неотдавна се била преместила от светото си убежище под прекия надзор на своята леля, под чиито задушаващи грижи креела в сянка като роза, която се опитва да разцъфти под клоните на някоя дива шипка. Между другото, това сравнение не е съвсем случайно, защото, честно казано, нейната свежа напъпила красота дори и в това усамотение привлякла чуждите погледи и с поетичната нагласа, присъща на Андалусия, селяните от околността я били нарекли Розата на Алхамбра.

Докато кралският двор бил в Гранада, осторожната леля не сваляла зорките си очи от съблазнителната си племенница и се ласкаела от мисълта, че бдителността й е възнаградена. Вярно е, че почтената дама от време на време била смущавана от звън на китари и любовни напеви, които долитали от огрените от лунна светлина горички под кулата, но тя призовавала племенницата си да запушва ушите си за тези леконравни песни. Уверявала я, че това е една от уловките на „противоположния пол“, с помощта на която мъжете често подлъгват невинните девойки, за да ги провалят. Уви! Нима за една простодушна девойка сухата лекция може да има някакъв успех пред лунната серенада?

Най-после крал Филип прекратил временния си престой в Гранада и внезапно заминал с цялата си свита. Бдителната Фредегонда наблюдавала как кралската процесия излязла през Портата на справедливостта и се заспускала по широката улица, която водела към града. Когато и последното знаме се изгубило от погледа й, тя се прибрала в кулата си щастлива, че е настъпил краят на всичките й тревоги. Какво било удивлението й обаче, когато видяла един прекрасен арабски жребец да рие земята пред вратата на малката й градинка. И за свой най-голям ужас, надничайки през розовите храсти, съзряла, че в краката на племенницата й е коленичил младеж, облечен с пъстри везани дрехи. При шума от стъпките й той нежно се сбогувал, леко прескочил оградата от мирта и тръстика, метнал се върху коня си и след миг изчезнал от погледа й.

Мъката на красивата Хасинта била толкова силна, че тя изобщо не се замислила за лелиния си гняв. Хвърлила се на гърдите й и горко заридала.

— Ay de mi![2] — извикала тя. — Замина си! Замина си! Замина си! И аз никога вече няма да го видя!

— Заминал? Кой е заминал? Кой беше този младеж, когото видях в краката ти?

— Един от пажовете на кралицата, лельо, който дойде да се сбогуваме.

— Паж на кралицата ли, дете?! — слабо като ехо повторила зорката Фредегонда. — И кога успя да се запознаеш с този паж на кралицата?

— Онази сутрин, когато ловният сокол беше влетял в кухнята. Това беше соколът на кралицата и той дойде да го търси.

— Ах ти, глупаво, глупаво момиче! Знай, че няма по-опасни соколи от тези млади натруфени пажове и че те нападат точно такива наивни птички като теб.

Отначало лелята била дълбоко възмутена, като научила, че въпреки бдителността, с която толкова се гордеела, младите влюбени нежно са общували под самия й нос. Когато обаче се убедила, че простодушната й племенница, макар и незащитена от резета и ключалки и изложена на всички машинации на „противоположния пол“, е излязла неопетнена от това изпитание на страстта, успокоила се с мисълта, че това е станало благодарение на строгите и целомъдрени максими, с които я била натъпкала до гуша.

Докато лелята лекувала наранената си гордост с това миро, племенницата дълбоко милеела за многобройните клетви за вярност на своя паж. Но какво е любовта на неспокойно скитащия мъж? Необуздан поток, който се забавлява по малко с всяко цвете, поникнало върху бреговете му, а после отминава и оставя всички облени в сълзи.

Изминали дни, седмици, месеци, а за пажа нищо повече не се чуло. Наровете узрели, лозите дарили хората със своя плод, есенните дъждове и порои се спуснали от планините, Сиера Невада се покрила със снежно наметало и зимни ветрове завили из залите на Алхамбра. А той все не идвал. Зимата отминала. Жизнерадостната пролет отново изпълнила простора с песни, цветове и благоуханен полъх; снеговете се стопили по планините; само непристъпните върхове на Невада блестели в летния зной. А за безгрижния паж все още нищо не се чувало.

Междувременно клетата малка Хасинта станала бледа и замислена. Предишните й занимания и забавления били изоставени; копринените й конци стояли объркани; китарата — недокосната; цветята — занемарени. Песните на малката й птичка оставали нечути, а очите й, някога така блестящи, сега били замъглени от скришен плач. Ако може да съществува усамотено място, което да подхранва страстите на страдаща от любов девойка, то това място е Алхамбра, където като че ли всичко било направено така, че да възбужда нежни и романтични помисли. Това е самият рай за влюбените. И колко тежко е да бъдеш сам в този рай — и не само сам, а изоставен!

— Уви, глупаво дете! — казала уравновесената и безупречна Фредегонда, когато заварвала племенницата си в някое от мрачните й настроения. — Нима не те предупреждавах да внимаваш с тези несериозни измамници мъжете? И освен това какво можеш да очакваш ти от някой роден в надменно и амбициозно семейство — ти, сирачето, потомка на обеднял и западнал род? Бъди сигурна, че дори и младежът да ти е верен, баща му, които е един от най-гордите благородници в двора, ще забрани съюза му с девойка, скромна и бедна като теб. Затова събери кураж и избий тези глупави мисли от главата си.

Думите на безгрешната Фредегонда само увеличавали мъката на племенницата й и тя започнала да търси самотата. Късно една лятна нощ, след като леля й се била оттеглила да почива, девойката останала сама в преддверието на кулата и седнала до алабастровия фонтан. ’Тук неверният паж за пръв път бил коленичил и целунал ръката й; тук толкова пъти й се бил клел във вечна вярност. Сърчицето на клетото девойче било преизпълнено с тъжни и нежни спомени, сълзите й потекли бавно, една по една закапали във фонтана. Постепенно огледалната повърхност се раздвижила и бълбук-бълбук-бълбук — вълнувала се и се плискала, докато изведнъж оттам бавно се появила женска фигура, облечена в богата мавърска премяна.

Хасинта така се изплашила, че побягнала от преддверието и не посмяла да се върне. На следващата сутрин разказала на леля си за видяното, но почтената дама решила, че това е някаква фантазия на разтревожения й мозък, или пък предположила, че е заспала до фонтана и е видяла това насън.

— Сигурно си си мислила за историята на трите мавърски принцеси, които някога са живели в кулата, и после си я сънувала.

— Каква история, лельо? Аз не знам нищо за нея.

— Не може да не си чувала за трите принцеси Зайда, Зорайда и Зорахайда, затворени тук от краля, техния баща, които решили да избягат с трима християнски благородници. Първите две успели да избягат, но третата се разколебала и, както говорят хората, умряла в тази кула.

— Сега си спомням, че съм я чувала и съм плакала за съдбата на нежната Зорахайда — отвърнала Хасинта.

— По-добре да оплакваш собствената си съдба — продължила лелята, — защото любимият на Зорахайда е бил твой прадядо. Той дълго страдал по мавърската си любима, но времето излекувало скръбта му и той се оженил за една испанка, чиято потомка си ти.

Хасинта се замислила над тези думи. „Тогава това, което съм видяла, не е обикновена фантазия. Уверена съм. Ако действително се окаже, че духът на нежната Зорахайда, за който съм чувала, броди из тази кула, от какво има да се страхувам? Довечера ще чакам до фонтана. Може би посещението ще се повтори.“

Късно вечерта, когато навсякъде се възцарила тишина, тя отново заела мястото си в преддверието. И когато в далечината часовниковата кула на Алхамбра ударила полунощ, фонтанът отново се развълнувал и бълбук-бълбук-бълбук — заразплисквал водата си, докато мавърката отново се появила. Била млада и красива, роклята й — богато украсена със скъпоценности, а в ръката си държала сребърна лютня. Хасинта се разтреперила и отмаляла, но се окуражила от тихия печален глас на привидението и нежното изражение на бледото меланхолично лице.

— Смъртна дъще — казала мавърката, — какво те мъчи? Защо сълзите ти безпокоят фонтана ми, а въздишките и жалбите ти тревожат тихите часове на нощното ми бдение?

— Плача заради непостоянството на мъжете и окайвам самотната си съдба.

— Успокой се. Може би ще дойде краят на твоите скърби. Пред теб стои мавърска принцеса, която също е била нещастна в любовта. Един рицар, християнин, твой прадядо, спечели сърцето ми и искаше да ме заведе в родината си и да ме приобщи към своята вяра. В сърцето си бях се покръстила, но нямах достатъчно смелост, която да се равнява на вярата ми, и твърде много се забавих. Затова злите духове властвуват над мене и ще остана омагьосана в тази кула, докато някой честен християнин не благоволи да развали магическото заклинание. Ти съгласна ли си да го направиш?

— Съгласна съм — отвърнала разтрепераната девойка.

— Приближи се тогава и не се страхувай. Потопи ръката си във фонтана, напръскай ме с вода и ме покръсти по правилата на твоята религия. Така магията ще се разпръсне и разтревоженият ми дух най-после ще намери покой.

Девойката несигурно пристъпила напред, потопила ръката си във фонтана, гребнала шепа вода и напръскала бледото лице на привидението.

Мавърката се усмихнала с неизразима доброта. Пуснала сребърната си лютня в краката на Хасинта, кръстосала белите си ръце върху гърдите си и се стопила пред очите й, така че на девойката се сторило, че просто дъждец от росни капчици е паднал във фонтана.

Хасинта напуснала преддверието, изпълнена с удивление и благоговение. Тази нощ тя почти не мигнала, но когато на другата сутрин се събудила от неспокойната си дрямка, всичко й се сторило като болезнен сън. Когато слязла в преддверието обаче, истинността на преживяното се потвърдила, тъй като видяла до фонтана сребърната лютня да блести на утринното слънце.

Изтичала при леля си да й разкаже какво й се било случило и я извикала да види лютнята като доказателство за достоверността на историята й. Ако почтената дама все още таяла някакви съмнения, те се разсеяли в мига, в който Хасинта докоснала инструмента. Девойката изтръгнала от него такива пленителни звуци, че успяла да разтопи дори ледената гръд на безупречната Фредегонда и да превърне тази област на вечни снегове в топъл ручей. Само свръхестествена музика можела да постигне такъв ефект.

С всеки изминал ден необикновената сила на лютнята все повече се прочувала. Пътникът, минаващ покрай кулата, се забавлявал и оставал прехласнат и задъхан от вълнение. Дори птичките се скупчвали по близките дървета, спирали да пеят и мълчаливо слушали като омагьосани.

Слухът бързо се разпространил. Жителите на Гранада се тълпели край Алхамбра, за да доловят някой звук от съвършената музика, която се разнасяла от Кулата на принцесите.

Най-после извадили прекрасната малка изпълнителка от нейното уединение. Местните власти и богаташи се надпреварвали кой по-напред да я забавлява и да я удостои с честта си, или по-точно, кой по-напред да си осигури магията на лютнята й и да привлече модните тълпи в салоните си. Но където и да отидела, нейната леля и строга възпитателка неотлъчно бдяла над нея и внушавала страх на рояците страстни почитатели, които се прехласвали по музиката. Мълвата за чудната й дарба се разпространявала от град на град. Малага, Севиля. Кордова… постепенно лудостта обхващала всички. Из цяла Андалусия не говорели за нищо друго, освен за прекрасната изпълнителка от Алхамбра. И можело ли да бъде другояче за народ толкова музикален и изискан като андалуския, щом като лютнята притежавала магическа сила, а изпълнителката била вдъхновена от любов.

Докато цяла Андалусия била обзета от тази музикомания, съвсем различно настроение царяло в испанския кралски двор. Филип V, както е добре известно, бил мрачен ипохондрик и жертва на всякакви прищявки. Понякога със седмици не ставал от леглото и стенел от някакви въображаеми болки. Друг път настоявал да се откаже от престола за огромно неудоволствие на височайшата си съпруга, която имала подчертан вкус към дворцовото великолепие и блясъка на короната и направлявала скиптъра на слабоумния си повелител с твърда и опитна ръка.

Установено било, че нищо не изтръгвало краля така успешно от състоянието му на депресия, както музиката. Затова кралицата правела всичко възможно в двореца винаги да има под ръка най-добрите изпълнители и музиканти и певци, а прочутият италиански певец Фаринели била назначила за нещо като придворен лечител.

По времето, за което говорим обаче, в мозъка на този знаменит и мъдър Бурбон се била зародила приумица, която превъзхождала всичките му предишни капризи. След продължително въображаемо боледуване, което поставило на невероятно изпитание възможностите на Фаринели и целия придворен струнен оркестър, монархът решил, че е предал богу дух и се обявил за абсолютно мъртъв.

С това нямало да причини никому зло и дори щял да осигури известно удобство на кралицата и придворните, стига обаче да се задоволявал да живее в покоя, характерен за всеки мъртвец, но за най-голяма тяхна досада той настоявал да извършат с него всички погребални церемонии и накрая окончателно ги объркал, като започнал да проявява нетърпеливост и грубо ги ругаел, че го държат незаровен. Какво можели да направят? Да не изпълнят категоричните заповеди на краля било чудовищно престъпление в очите на раболепните придворни от този известен с педантизма си двор, но да ги изпълнят и да го погребат жив би било чиста проба цареубийство!

И точно когато тази страхотна дилема ги занимавала, до ушите им достигнал слухът за малката трубадурка, която подлудявала цяла Андалусия. Кралицата разпратила заповеди да я намерят и с най-голяма бързина да я доведат в Свети Илдефонсо, където се намирал дворът по това време.

След няколко дни, когато кралицата, заобиколена от придворните си дами, се разхождала из тези величествени градини, чиито алеи, тераси и фонтани явно имали за цел да засенчат блясъка на Версай, прочутата изпълнителка й била представена. Царствената Елизабета с удивление погледнала младото и непретенциозно на вид създание, което било подлудило света. Девойката била облечена в живописна андалуска носия, държала сребърната си лютня в ръка и скромно свеждала поглед, но нейната свежа и неподправена красота не оставяла съмнение, че това е Розата на Алхамбра.

Както обикновено, придружавала я вечно бдящата Фредегонда, която подробно разказвала на интересуващата се кралица всички подробности, свързани с произхода й. Ако властната Елизабета била заинтригувана от външния вид на Хасинта, тя останала още по-доволна, когато научила, че момичето произхожда от знатен, макар и обеднял род и баща му смело се е сражавал и бил убит в служба на краля.

— Ако твоите способности са толкова големи, колкото е голяма славата им — казала тя, — и успееш да прогониш злия дух, обладал твоя повелител, отсега нататък аз ще се грижа за съдбата ти и ще те обсипя с почести и богатства.

И нетърпелива да подложи на изпитание дарбата й веднага я повела към покоите на мрачния монарх.

Свела поглед, Хасинта преминала през кордон от стражи и тълпи от придворни. Най-после стигнали до една голяма стая, цялата потънала в черно. Прозорците били затворени, за да не прониква дневна светлина, а няколко жълти восъчни свещи в сребърни подставки разпръсквали мъртвешка светлина и неясно очертавали фигурите на неми слуги в траурни дрехи и придворни, които се придвижвали с безшумни стъпки и опечалени физиономии. Върху погребалното ложе, или по-скоро ковчег, с ръце, кръстосани на гърдите, и едва подаващ се от савана нос, се бил излегнал готовият за заравяне монарх.

Кралицата влязла в стаята и посочвайки на Хасинта някакво ниско столче в един сумрачен ъгъл, й дала знак да започва. Отначало девойката докоснала лютнята си с несигурни пръсти, но не след дълго увереността и въодушевлението й нараснали и тя изтръгнала от нея такива леки и въздушни звуци, че на всички присъствуващи музиката се сторила неземна. Колкото до монарха, той вече бил сигурен, че се е пренесъл в света на духовете и решил, че това е някаква ангелска мелодия или небесна музика. Постепенно темата се сменила и девойката запяла, акомпанирайки си с инструмента. Изпълнила една от легендарните балади, разказващи за древната слава на Алхамбра и подвизите на маврите. Тя изляла цялата си душа в тази/балада, защото със спомените за Алхамбра била свързана и историята на нейната любов. Жизнерадостните звуци отекнали в погребалната стая. Проникнали и в скръбното сърце на монарха. Той повдигнал глава и се огледал; после седнал в ложето си и очите му заблестели. Накрая скочил на земята и извикал да му донесат щита и меча.

Тържеството на музиката, или по-скоро на магическата лютня, било пълно; демонът на меланхолията бил прогонен и, така да се каже, мъртвецът съживен. Разтворили широко прозорците и пищният блясък на испанското слънце нахлул в доскоро погребалната стая. Всички очи се обърнали към прекрасната вълшебница, но лютнята била паднала от ръката й; тя се свлякла на пода, но още следващия миг била здраво притисната в прегръдките на Руис де Аларкон.

Скоро след това била отпразнувана великолепната сватба на щастливата девойка… но, чакайте, вече чувам въпроса на читателя: как Руис де Аларкон оправдал дългото си мълчание? О, за всичко бил виновен гордият му и властен стар баща. Освен това, ако двама млади наистина се харесват, скоро спокойно уреждат въпроса помежду си и намерили се веднъж, завинаги погребват всички минали скърби.

Но как гордият и стар баща се съгласил с този брак?

О, той лесно превъзмогнал скрупулите си, след като си поприказвал с кралицата и особено след като видял как почестите и наградите се изсипвали върху прекрасната любимка на владетелката. И освен това, нали знаете, че лютнята на Хасинта притежавала магически свойства и можела да покори както най-твърдата глава, така и най-ледената гръд?

А какво станало с вълшебната лютня?

О, това е най-любопитната част от цялата история и ясно доказва достоверността й. Известно време лютнята останала в семейството, но после била открадната и отнесена в Италия от големия певец Фаринели, както се предполага от чиста завист. След смъртта му тя попаднала в други ръце, които не знаели нищо за магическите й свойства. Среброто претопили, а струните прехвърлили върху една стара цигулка „Кремона“. Те все още пазят част от вълшебната си сила. Ще ви прошепна нещо на ухото, но нека да си остане между нас. Тази цигулка сега омагьосва целия свят. Това е цигулката на Паганини.

Бележки

[1] В случая възклицание в смисъл „За бога, господине!“ — Б.пр.

[2] Горко ми! — Б.пр.

Край