Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Legend of the Arabian Astrologer, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2009)
Корекция
NomaD (2009)

Издание:

Уошингтън Ървинг. Къщата с призраците. Новела и легенди

Второ издание

Издателство „Отечество“, София, 1984

Съставител и редактор: Огняна Иванова

Художник: Светлана Йосифова

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Методи Андреев

Коректор: Мая Лъжева

История

  1. — Добавяне

В стари времена, преди стотици години, живял един мавритански владетел на име Абен Хабуз, който управлявал кралството на Гранада. Бил завоевател в оставка — с други думи, човек, който на по-млади години водел непрестанни битки и нападения, а когато станал стар и немощен, копнеел за почивка и единственото, което искал, било да живее в мир с целия свят, да почива на лаврите си и несмущаван, да се радва на това, което е измъкнал от ръцете на своите съседи.

Случило се така обаче, че този твърде разумен и миролюбив стар монарх трябвало да се справя с млади съперници — принцове, обзети от някогашната негова страст за слава и битки, които били склонни да поискат от него сметка за дълговете, които имал към техните бащи. При това някои отдалечени области от собствените му земи, в които през по-бурните си дни бил вършил своеволия, сега, когато копнеел за почивка, искали да вдигнат въстание и заплашвали да обсадят столицата му. По тези причини имал врагове от всички страни и тъй като Гранада е заобиколена с девствени скалисти планини, които скриват приближаването на врага, нещастният Абен Хабуз бил в непрекъсната тревога и винаги нащрек, защото не знаел в коя част може да бъде нападнат.

Напразно построил той наблюдателници по планините, напразно поставил постове на всеки проход със заповед нощем да палят огньове, а денем да димят, ако приближи неприятел. Неговите дебнещи врагове надхитряли всички предпазни мерки и се промъквали през някое оставено без охрана дефиле, опустошавали земите под носа му и после се скривали с пленници и плячка в планините. Имало ли е някога друг миролюбив довчерашен завоевател, който да изпадне в по-неудобно положение?

Докато Абен Хабуз се измъчвал от тези затруднения и притеснения, в двореца му пристигнал един стар арабски лекар. Бялата му брада стигала до пояса и по всичко си личало, че е много стар, но въпреки това идвал чак от Египет пешком, като си помагал само с една тояга, изписана с йероглифи. Славата му го предхождала. Казвал се Ибрахим ибн Абу Аюб. Говорели, че е роден още по времето на Мохамед и че е син на Абу Аюб, последния от сподвижниците на Пророка. Като дете следвал победоносната войска на Амру до Египет, където останал дълги години да изучава от египетските жреци тайните науки и най-вече черната магия.

Говорели освен това, че бил открил тайната за продължаването на живота и затова стигнал до такава преклонна възраст — бил на повече от двеста години, но тъй като открил тази тайна едва когато бил много стар, можал да увековечи само бялата си брада и бръчките си.

Този необикновен човек бил приет с почести от монарха, който, като повечето стари крале, започвал да проявява благосклонност към лекарите. Искал да му предостави покои в двореца си, но тъй като Ибрахим ибн Абу Аюб бил магьосник-астролог, предпочел една пещера в склона на хълма, който се издига над Гранада — същия, на който била построена по-късно Алхамбра. Поискал да разширят пещерата така, че да се образува просторна, широка зала с кръгла дупка на свода, през която като от дъното на кладенец да вижда небесата и да съзерцава звездите дори по пладне. Стените на тази зала били изписани с египетски йероглифи, с кабалистични символи и знаци с разположението на звездите в техните зодиаци. Обзавел тази зала с много приспособления, изработени под негово ръководство от най-изкусните майстори на Гранада, но окултните им свойства знаел само той.

Не след дълго мъдрият Ибрахим станал най-близък съветник на краля, който се допитвал до него при всеки критичен момент. Веднъж Абен Хабуз негодувал срещу това колко несправедливи са съседите му и оплаквал вечната бдителност, необходима, за да се запази от тяхното нашествие. Когато свършил, астрологът помълчал известно време после казал:

— Знаеш ли, о, кралю, че когато бях в Египет, видях велико чудо, сътворено от една отколешна езическа жрица? На една планина, която се издига над град Борса и гледа към голямата долина на Нил, имаше фигура на овен, а над него — на петел, и двете отлети от месинг, които се въртяха. Винаги, когато някой заплашваше страната с нашествие, овенът се обръщаше в посока на врага, а петелът кукуригаше. По този начин жителите на града узнаваха за опасността и откъде идва и вземаха навреме мерки, за да се предпазят.

— Велик е аллах! — възкликнал миролюбивият Абен Хабуз. — Какво съкровище би бил такъв овен, който да държи под око планините наоколо, и такъв петел, който да кукурига в случай на опасност. Колко спокойно бих заспивал в двореца си с такива стражи на покрива!

Астрологът почакал, докато въодушевлението на краля попреминало, и продължил:

— След като победоносният Амру — мир на праха му! — завладя Египет, аз останах при старите жреци на тази земя и изучих церемониите и обредите на тяхната идолопоклонническа вяра, като исках да овладея тайните знания, с които те са прославени. Един ден, когато седях на брега на Нил и разговарях с един престарял жрец, той посочи към величествените пирамиди, които се издигат като планини в близката пустиня. „Всичко, на което можем да те научим — каза той, — е нищо в сравнение със знанието, заключено в тези огромни каменни блокове. В центъра на средната пирамида има погребална зала, в която е поставена мумията на върховния жрец, помогнал за издигането на тези изумителни пирамиди, а заедно с него е погребана една удивителна книга на познанието, съдържаща всички тайни на магическото изкуство. Тази книга била дадена на Адам след грехопадението му и получавана като наследство от следващите поколения, докато стигнала до цар Соломон Мъдрия и с нейна помощ той издигнал храма в Ерусалим. Как е станала притежание на строителя на пирамидите е известно само на Него, който знае всичко.“ Когато чух тези думи от египетския жрец, в сърцето ми пламна желание да се добера до тази книга. На мое разположение бяха много от бойците от нашата победоносна войска и доста от местните жители, с които се заловихме за работа и пробихме външната стена на пирамидата, докато най-сетне, след уморителен труд стигнах до един от вътрешните скрити коридори. Като вървях все по него и се провирах през ужасен лабиринт, проникнах в самия център на пирамидата чак до самата погребална зала, където мумията на върховния жрец беше лежала векове наред. Махнах външните обвивки на мумията, развих много платна и бинтове и накрая намерих безценната книга, поставена върху гърдите й. Сграбчих я с трепереща ръка и пипнешком излязох от пирамидата, като оставих мумията в тъмната, смълчана гробница да дочака там деня на своето възкресение и Страшния съд.

— Сине на Абу Аюб — възкликнал Абен Хабуз, — ти си пътувал много и си видял чудни неща, но каква полза мога да имам от тайната на пирамидата и книгата на познанието на Мъдрия Соломон?

— Ето какво, о, кралю: като изучих тази книга, аз се запознах с тънкостите на всички магии и мога да извикам на помощ някой джин, за да изпълня плановете си. Ето защо тайната на талисмана от Борса ми е известна и аз мога да направя такъв талисман, дори с много по-големи достойнства.

— О, мъдри сине на Абу Аюб — извикал Абен Хабуз, — по-добре е такъв талисман, отколкото множество наблюдателници върху хълмовете и стражи по границите. Дай ми такъв пазач и богатствата на моята съкровищница ще бъдат на твое разположение.

Астрологът веднага се заловил за работа, за да изпълни желанието на монарха. Наредил да издигнат голяма кула върху двореца, който се намирал на склона на Албаисин. Кулата била построена от камъни, донесени от Египет и взети, както се говори, от една от пирамидите. В горната част на кулата имало кръгла зала с прозорци към четирите посоки на света, а пред всеки прозорец стояла маса, на която били подредени като на шахматна дъска армия от конници и пехотинци и фигурата на владетеля, който управлява земите в тази посока, изработени от дърво. Към всяка от тези маси било поставено по едно копие не по-голямо от кинжал, на което били гравирани някакви халдейски знаци. Тази зала имала пиринчена врата с голяма желязна ключалка и стояла винаги затворена, а ключа държал кралят.

На върха на кулата стояла въртяща се бронзова фигура на мавритански конник с щит в едната ръка и вдигнато нагоре копие. Лицето на този конник било обърнато към града, като че ли стоял на стража, но ако отнякъде приближели врагове, фигурката се обръщала в тази посока и сваляла копието като за борба.

Когато талисманът бил завършен, Абен Хабуз горял от нетърпение да изпита качествата му — копнеел за нашествие така, както преди за спокойствие. Желанието му скоро се изпълнило. Рано една сутрин стражът, който наблюдавал кулата, донесъл вест, че лицето на бронзовия конник е обърнато към планината Елвира и че копието му сочи точно към прохода Лопе.

— Нека барабаните и тръбите свирят за бой и цяла Гранада да се вдигне на крак — казал Абен Хабуз.

— О, кралю — казал астрологът, — не тревожи града и не вдигай воините на оръжие. Не е необходима сила, за да се справиш с враговете си. Освободи слугите си и нека отидем само двамата в тайната зала на кулата.

Старият Абен Хабуз се изкачил по стълбата на кулата, като се облягал с една ръка на още по-стария Ибрахим ибн Абу Аюб. Отключили пиринчената врата и влезли. Прозорецът, който гледал към прохода Лопе, бил отворен.

— В тази посока — казал астрологът — се намира опасността. Приближи се и погледни тайнството на масата.

Абен Хабуз се приближил до масата, наподобяваща шахматна дъска, върху която били наредени дървените фигурки, и за свое удивление забелязал, че всички те се движат. Конете подскачали и танцували, воините размахвали оръжия, чували се далечно биене на барабани и екот на тръби, звън на оръжие и цвилене на жребци, но не по-силно и ясно от жуженето на пчела или муха в сънливото ухо на човек, полегнал на сянка следобед.

— Виж, о кралю — рекъл астрологът, — доказателство, че враговете ти вече са на бойното поле. Те сигурно напредват откъм онези планини през прохода Лопе. Ако искаш да предизвикаш паника и объркване сред тях и да ги накараш да се оттеглят без загуба на жива сила, удари фигурките с края на това вълшебно копие, но ако искаш да предизвикаш силна вражда и кръвопролития помежду им — удари с върха.

Лицето на миролюбивия Абен Хабуз посиняло от злоба. Той сграбчил подобието на копие с трепереща ръка и се затътрил към масата, а бялата му брада се поклащала от злорад смях.

— Сине на Абу Аюб — възкликнал той, — смятам, че е по-добре да се пролее малко кръв.

Казал това и взел да забива магическото копие в някои от дребните фигурки, а други удрял с края, при което първите паднали на дъската като мъртви, а останалите се нахвърлили едни срещу други и започнали да се бият безразборно.

С мъка астрологът успял да удържи ръката на най-миролюбивия сред монарсите и да му попречи да унищожи изцяло враговете си. Най-сетне успял да го убеди да напуснат кулата и да изпратят съгледвачи в планините при прохода Лопе.

Те се завърнали с вестта, че една християнска армия минала през цялата сиера и стигнала почти’ до Гранада, където между воините се появили несъгласия; те обърнали оръжия едни срещу други и след голямо кръвопролитие се оттеглили зад границата.

Абен Хабуз не можел да си намери място от радост, че по този начин се доказали възможностите на талисмана.

— Най-сетне — рекъл той — ще водя спокоен живот и всичките ми врагове ще бъдат в моя власт. О, мъдри сине на Абу Аюб, с какво мога да те наградя за такъв дар?

— Желанията на един стар човек, и то философ, кралю, са малко и прости. Дай ми само необходимите средства да приспособя пещерата, както подобава на една отшелническа обител, и аз ще бъда доволен.

— Колко благородна е скромността на истински мъдрите — възкликнал Абен Хабуз, като тайничко се радвал, колко евтино ще му струва всичко това. Той извикал ковчежника си и му наредил да предостави на Ибрахим колкото пари поиска, за да завърши и обзаведе своята обител.

Тогава астрологът дал нареждания да се изсекат в твърдата скала различни стаи, така че да се образуват поредица помещения, свързани с астрологическата зала; поискал да ги обзаведат с разкошни отоманки и дивани, а стените да се тапицират с най-пищните коприни от Дамаск.

— Аз съм стар човек — казал той — и не мога повече да отморявам кокалите си на каменно ложе, а тези влажни стени трябва да се покрият с нещо.

Построени били и бани, за които доставили всякакви парфюми и ароматични масла.

— Банята — казал той — е необходима, за да противодействува на старческата скованост и да възвърне свежестта и гъвкавостта на снагата, изнурена от учение.

В стаите били окачени безброй сребърни и кристални лампи, които той напълнил с ароматично масло, приготвено по рецептата, открита от него в гробниците на Египет. Маслото имало магическото свойство никога да не се свършва и разпръсквало меко сияние като светлината на деня.

— Светлината на слънцето — казал астрологът — е твърде ярка и силна за очите на един старец, а светлината на лампата е по-подходяща за заниманията на философа.

Ковчежникът на Абен Хабуз се тюхкал, като чувал големите суми, които всекидневно му искали за обзавеждане на пещерата, и се оплакал на монарха. Кралската дума обаче била дадена. Абен Хабуз повдигнал рамене.

— Трябва да проявим търпение — казал той. — Този старец е взел идеята какво трябва да представлява убежището на един философ от вътрешността на пирамидите и огромните египетски развалини. Но всичко има край, така че и обзавеждането на пещерата ще свърши.

Кралят бил прав. Убежището най-сетне било готово и представлявало великолепен подземен дворец.

— Сега вече съм доволен — казал Ибрахим ибн Абу Аюб на ковчежника. — Ще се затворя в своята килия и ще се посветя на учение. Не искам нищо повече, нищо освен някоя дребна утеха, с която да запълвам времето, когато не се занимавам с умствена работа.

— О, мъдри Ибрахиме, кажи си желанията и ще направя всичко необходимо за твоето уединение.

— С радост бих получил тогава няколко танцьорки — казал философът.

— Танцьорки? — повторил като ехо смаяният ковчежник.

— Танцьорки — отговорил мъдрецът сериозно. — Няколко са достатъчни, тъй като съм стар и философ с прости навици и лесно се задоволявам. Нека обаче бъдат млади и красиви, понеже младостта и красотата действуват освежително на старостта.

Докато философът Ибрахим ибн Абу Аюб прекарвал така мъдро времето си в пещерата, миролюбивият Абен Хабуз водел яростни битки посредством фигурките в кулата. За един кротък стар човек като него наистина било чудесно да води войни по този лесен начин и да се забавлява в стаята си, унищожавайки цели армии, сякаш са рояк мухи.

Известно време той се отдавал страстно на настроенията си и дори дразнел и обиждал съседите си, за да ги предизвиква да предприемат нападения, но постепенно те се уморили от непрекъснатите поражения, докато най-сетне никой не се осмелявал да навлезе в земите му.

Месеци наред бронзовият конник оставал спокоен с вдигнато нагоре копие и достойният стар монарх започнал да чувствува липсата на любимото си развлечение, а еднообразното спокойствие го правело свадлив.

Най-после един ден талисманът-конник се завъртял неочаквано, навел копието си и посочил точно към планините Гуадикс. Абен Хабуз забързал към кулата, но нищо не се движело върху магическата маса в тази посока — нито един войник не помръдвал. Объркан, той изпратил конни съгледвачи в планините. Те се завърнали след три дни.

— Претърсихме всички планински проходи, но не забелязахме нито шлем, нито копие. Единствената ни плячка беше една християнска девойка с ненадмината хубост, която спеше по пладне до един извор. Доведохме я като пленница.

— Девойка с ненадмината хубост — възкликнал Абен Хабуз и очите му светнали от оживление. — Доведете ми я тук!

Довели красивата девойка, както заповядал кралят. Тя била облечена с най-пищната премяна според обичаите на готските испанци от времето на арабското нашествие. Ослепително бели бисери били вплетени в гарвановочерните й плитки, а на челото й греели скъпоценни камъни, които си съперничели с блясъка на очите й. От едната страна висяла ниско долу сребърна лира, окачена на врата й със златна верижка.

Святкащите й тъмни и сияещи очи били като огнени искри за повяхналото, но все още живо сърце на Абен Хабуз. Плавната й сластна походка събудила чувствата му.

— Най-прекрасна между жените — извикал той в опиянение, — коя си ти и каква си?

— Дъщеря съм на един от готските принцове, който доскоро владееше тези земи. Войските на баща ми бяха разбити като с магия в тези планини; той бе принуден да отиде в изгнание, а дъщеря му е пленница.

— Внимавай, о, кралю — прошепнал Ибрахим ибн Абу Аюб.

— Това може да е една от онези северни чародейки, които приемат най-прелъстителни форми, за да примамят непредпазливите. Струва ми се, те откривам магьосничество в очите й и вълшебство във всеки неин жест. Несъмнено тя е врагът, посочен от талисмана.

— Сине на Абу Аюб — отвърнал кралят, — признавам, че си мъдър човек и при това магьосник, но не разбираш от жени. По този въпрос аз не бих се дал на никой мъж, дори на самия Соломон с всичките му жени и наложници. Що се отнася до тази девойка, в нея не виждам никаква опасност; очите ми се радват на нейната красота и тя буди одобрението ми.

— Чуй, о, кралю — отвърнал астрологът, — осигурих ти много победи с моя талисман, но никога не съм получавал дял от плячката. Затова ми дай тази бездомна пленница да ме утешава в моята самота със сребърната си лира. Ако наистина е магьосница, аз имам такива заклинания, които ще спрат силата й.

— Какво?! Още жени?! — извикал Абен Хабуз. — Нямаш ли вече достатъчно танцьорки за разтуха?

— Танцьорки имам, вярно, но певици нямам. Ще ми се да чувам някоя и друга песен, за да се освежава съзнанието ми, когато се изтощи от трудните науки.

— Край на твоите отшелнически ненаситни страсти — казал кралят, излязъл от търпение. — Тази девойка определям за себе си. В нея виждам такова успокоение, каквото Давид, бащата на Мъдрия Соломон, е намерил в сунамитката Абишаг.

По-нататъшните молби и възражения на астролога предизвикали още по-категоричен отказ от страна на монарха и те се разделили твърде недоволни един от друг.

Мъдрецът се затворил в своята обител, за да размишлява върху разочарованието си. Преди да си тръгне обаче, гой още веднъж предупредил краля да внимава с опасната пленница. Но кой влюбен старец би се вслушал в съвет? Абен Хабуз се отдал изцяло на страстта си. Единствената му грижа била как да изглежда по-приятен в очите на готската красавица. Вярно, че не притежавал младост, на която да разчита, но в замяна на това имал богатства, а когато един любовник е стар, той обикновено е щедър. Принцесата била обсипана с най-ценните стоки на Изтока: коприни, накити, драгоценни камъни, тънки благовония — всичко скъпо и рядко, което идвало от Азия и Африка и можело да се намери на пазара в Гранада. Измислени били различни зрелища и празненства за нейно развлечение: музика, танци, турнири, борби с бикове. Известно време Гранада била сцена на непрекъснати карнавали. На целия този разкош готската принцеса гледала като човек, свикнал с великолепието. Приемала всичко като дан, полагаща се на ранга й или по-скоро на красотата й, тъй като красотата може да бъде по-взискателна дори от ранга. Нещо повече — изглежда, тайно се радвала да вкарва монарха в разходи, които намалявали съкровищата му, а после да приема неговата необикновена щедрост като нещо съвсем обикновено. Освен това при цялото си усърдие и великодушие почтеният любовник не можел да се похвали, че й е направил особено впечатление. Вярно, че никога не се мръщела, когато го видела, но никога не се и усмихвала. Винаги, когато заговарял за своята страст, тя започвала да свири на сребърната си лира. В звука и имало някакво тайнствено очарование. В миг монархът започвал да клюма глава, налягала го дрямка и лека-полека се унасял в дълбок сън, от който се пробуждал учудващо ободрен, но за момента със съвсем охладняла страст. Това не прилягало на намеренията му, затова пък тези дремки се съпътствували от приятни съновидения, които опиянявали до крайна степен сетивата на сънливия любовник. И така той продължавал да спи и да сънува, докато цяла Гранада се възмущавала от неговото увлечение и с недоволство гледала как се пропиляват съкровищата за нищо.

Най-сетне на главата на Абен Хабуз се стоварила беда, за която талисманът му не го бил предупредил. В собствената му столица избухнало въстание, дворецът му бил обграден от въоръжена тълпа, която заплашвала да убие него и християнската му възлюблена. В гърдите на монарха припламнала искра от някогашния боен дух. Начело на шепа от стражите си той тръгнал напред, обърнал бунтовниците в бягство и потушил въстанието в самия му зародиш.

Когато отново настъпило спокойствие, той потърсил астролога, който все така стоял затворен в своята обител, преглъщайки горчивата обида.

Абен Хабуз се обърнал към него с помирителен тон.

— О, мъдри сине на Абу Аюб — казал той, — добре предсказа ти бедите от тази красива пленница. Кажи ми сега ти, който толкова отдалече виждаш опасностите, какво трябва да направя, за да ги избегна?

— Махни от себе си неверната девойка, тя е причина за всичко това.

— По-скоро бих се разделил с кралството си — извикал Абен Хабуз.

— Има опасност да загубиш и двете — отговорил астрологът.

— О, най-мъдър от философите, не бъди жесток! Помисли за двойната мъка на монарха и влюбения и измисли нещо, за да ме предпазиш от надвисналата злина. Не ме интересува величието, не ме интересува властта, копнея само за покой. Да можех да се оттегля в някое тихо кътче, далеч от света с всичките му грижи, великолепия и тревоги и да посветя остатъка от дните си на любов и спокойствие!

Астрологът го гледал известно време изпод гъстите си вежди.

— А какво ще ми дадеш ти, ако ти осигуря такова убежище?

— Определи сам наградата си и каквато и да бъде, стига да е по силите ми, ще я получиш.

— Чувал ли си, кралю, за иремските градини, едно от чудесата на блажената Арабия?

— Чувал съм за тези градини; те са описани в Корана, в главата „Зората на деня“. Чувал съм също какви чудни неща разказват за тях поклонниците, които са били в Мека, но съм ги смятал за невероятни истории, каквито пътниците, посетили далечни страни, обичат да съчиняват.

— Недей да отхвърляш разказите на пътниците, о, кралю — казал астрологът сериозно, — защото в тях има ценни знания, донесени от всички краища на света. Колкото до двореца и иремските градини, това, което се разказва за тях, е вярно. Аз съм ги виждал със собствените си очи. Чуй какво ми се случи, тъй като то има отношение към твоята молба. На млади години, когато бях прост бедуин, аз се грижех за камилите на баща си. Като преминавахме през Аденската пустиня, едно животно се отклони и се загуби. Търсих го напразно няколко дни, докато накрая, изморен и изтощен, един следобед легнах и заспах под една палма близо до почти пресъхнал кладенец. Когато се събудих, открих, че се намирам пред портите на някакъв град. Влязох и видях хубави улици, площади и пазари, но всичко беше пусто, нямаше никакви жители. Продължих да се скитам, докато стигнах до разкошен дворец и градини с фонтани, рибни езера, горички, цветя и овощни дръвчета, натежали от прекрасни плодове, но и там нямаше жива душа. Ужасен от безлюдието, побързах да си тръгна и след като преминах през градските порти се обърнах, за да хвърля един поглед към това място, но то вече не се виждаше, а пред очите ми се простираше само самотната пустиня. Недалече срещнах един стар дервиш, добре запознат с преданията и тайните на тези земи, и му разказах какво ми се беше случило. „Това — каза той — са известните нашир и длъж иремски градини — едно от чудесата на пустинята. Те се появяват само от време на време на някой странник като теб и го радват с кулите и дворците, с натежалите от плод дървета над градинските, зидове, а после изчезват, за да остане единствено самотната пустиня. А ето и легендата за тях. В древни времена, когато тази страна била населявана от адитите, цар Шедад, син на Ад, правнук на Ной, основал тук прекрасен град. Когато градът бил завършен и Шедад го видял в цялото му великолепие, сърцето му се преизпълнило с гордост и самоувереност и решил да построи царски дворец с градини, които да съперничат на всичко, написано в Корана за небесния рай. Но небесното проклятие се стоварило върху му заради това намерение. Той и поданиците му били заличени от лицето на земята, а прекрасният град, дворецът и градините останали завинаги невидими за хората — само понякога могат да се забележат, за да се помни навеки грехът му.“ Тази приказка, кралю, и чудесата, които видях, завинаги се запечатаха в паметта ми и по-късно, когато бях в Египет и се сдобих с книгата на познанието на Мъдрия Соломон, реших да се върна и отново да посетя иремските градини. Този път за мое го вече опитно око те се разкриха по нов начин. Влязох в палата на Шедад и прекарах няколко дни в неговия въображаем рай. Джиновете, които пазят това място, се подчиниха на магическата ми сила и ми разкриха заклинанията, с които са били създадени градините, и тези, с които са изчезнали. О, кралю, аз мога да ти направя такъв дворец и градини дори тук, на планината над града. Та нали знам всички тайни заклинания? Та нали притежавам книгата на познанието на Мъдрия Соломон?

— О, мъдри сине на Абу Аюб — възкликнал Абен Хабуз, тръпнещ от нетърпение. — Ти наистина си пътувал много и си видял и научил чудни неща. Направи ми такъв рай и поискай каквато и да е награда, дори половината от моето царство.

— Уви! — отвърнал другият. — Ти знаеш, че съм стар човек, при това философ, и лесно се задоволявам. Единствената награда, която искам, е първото товарно животно, което мине през омагьосаната порта на този дворец, заедно с товара му.

Монархът с радост приел това скромно искане и астрологът се заловил за работа. На върха на склона, точно над подземната му обител, той наредил да издигнат голяма кула с укрепен проход в средата.

Имало външно преддверие с висока арка, водеща към портал, защитен от здрави врати. В средата на каменния му свод астрологът саморъчно изобразил огромен ключ, а в средата на външната каменна арка в преддверието, която била по-висока от тази на портала, издялал исполинска ръка. Това били всесилни талисмани, над които мъдрецът изрекъл много заклинания на непознат език.

Когато този вход бил привършен, за два дни той се затворил в астрологическата си зала, погълнат от тайни магически заклинания, а на третия ден се изкачил на хълма и прекарал деня на върха му. Късно през нощта слязъл и се явил пред Абен Хабуз.

— Най-сетне, кралю, завърших делото си. На върха на хълма се издига един от най-прекрасните дворци, създавани някога от човешки ум и пожелавани от човешко сърце. В него има разкошни зали и галерии, великолепни градини, хладни фонтани и уханни бани, с една дума цялата планина е превърната в рай. Като иремските градини, една силна магия го крие от погледа на всички смъртни, с изключение на тези, които притежават тайната на талисманите му.

— Достатъчно! — извикал радостно Абен Хабуз. — Утре сутринта при изгрев слънце ще се качим и ще влезем.

Щастливият монарх спал малко тази нощ. Едва що слънчевите лъчи започнали да играят по заснежения връх на Сиера Невада, когато той възседна коня си и само с неколцина придружители се отправил по стръмна тясна пътека нагоре към върха на възвишението. До него на бял кон яздела готската принцеса; по цялата й дреха блещукали скъпоценни камъни, а на шията й висяла сребърната лира. От другата страна на краля вървял астрологът, като се подпирал на тоягата с йероглифите, тъй като никога не яздел кон.

Абен Хабуз погледнал в очакване да види как кулите на двореца блестят пред него и потърсил с очи терасовидните градини, потънали в зеленина, да се простират по височините, но все още нищо такова не се виждало.

— Такава е тайната и такъв е ключът към това място — казал астрологът, — че нищо не можеш да различиш, докато не преминеш омагьосаната врата и то не стане твое владение.

Като приближил входа, астрологът спрял и посочил на краля тайнствената ръка и ключа, издялани върху портала и арката.

— Това — казал той — са талисманите, които пазят входа към рая. Докато онази ръка не се протегне и не грабне ключа, нито силата на простосмъртен, нито магия могат да надвият господаря на тези планини.

Докато Абен Хабуз със зяпнали уста и мълчаливо удивление гледал тези тайнствени талисмани, конят на принцесата минал напред и я понесъл през портала в самият център на укрепения проход.

— Погледни! — извикал астрологът. — Обещаната ми награда: първото товарно животно, което премине през омагьосаната врата, заедно с товара му.

Абен Хабуз се усмихнал, защото помислил, че старецът се шегува, но когато разбрал, че говори сериозно, сивата му брада затреперала от негодувание.

— Сине на Абу Аюб — казал той твърдо, — какви са тези двусмислици? Ти знаеш значението на обещанието ми: първото товарно животно, което мине през този портал, заедно с товара. Вземи най-силното муле от моите конюшни, натовари го с най-скъпите съкровища и то ще бъде твое, но не смей да се домогваш до тази, която е насладата на моя живот!

— Нима ми е нужно богатство? — извикал презрително астрологът. — Нима не притежавам книгата на познанието на Мъдрия Соломон, посредством нея и ключа към всички тайни съкровища на света? Принцесата е моя по право — ти даде кралската си дума. Настоявам, че тя ми принадлежи.

Принцесата погледнала високомерно от своя кон и на розовите й устни се появила лека презрителна усмивка, като чула как двамата белобради старци се карат кой да притежава младостта и красотата й. Гневът на монарха взел връх над разума му:

— Подъл бедуине! Ти може да владееш много изкуства, но знай, че твоят владетел съм аз и не се осмелявай да си играеш със своя крал.

— Мой господар! — повторил като ехо астрологът. — Мой крал! Владетелят на една къртичина предявява господството си над този, който притежава талисманите на Соломон! Сбогом, Абен Хабуз! Управлявай нищожното си кралство и се опивай от своя рай на глупци, а що се отнася до мен, аз, философът, ще се оттегля и ще ти се надсмивам!

И като казал това, той хванал юздата на коня, ударил с тоягата си по земята и потънал с готската принцеса през средата на укреплението. Земята се затворила над тях и не останала никаква следа от дупката, през която се спуснали.

Абен Хабуз онемял от удивление. След като се съвзел, той наредил на хиляда роби да започнат да копаят с кирки и лопати на мястото, където изчезнал астрологът. Те дълго копали, но напразно: каменният хълм не се поддавал на техните сечива, а когато изкопавали малко по-дълбоко, пръстта се свличала обратно, колкото и бързо да я изхвърляли. Абен Хабуз търсел входа на пещерата в подножието на хълма, който водел до подземният дворец на астролога, но и той бил изчезнал. Там, където някога се намирал входът, сега се издигала плътна вековна скала. След изчезването на Ибрахим ибн Абу Аюб от талисманите му вече нямало никаква полза. Бронзовият конник останал неподвижен с лице към хълма, а копието му сочело мястото, където потънал астрологът, като че ли там все още се спотайвал най-смъртният враг на Абен Хабуз.

От време на време от недрата на хълма слабо се чувала музика и женски глас, който припявал, а веднъж един селянин съобщил на краля, че предната нощ намерил процеп в скалата. Промъкнал се през него и стигнал до място, откъдето видял подземната зала. Там на великолепен диван дремел астрологът и се поклащал в такт с музиката от сребърната лира на принцесата, която, изглежда, имала над него магическа власт.

Абен Хабуз търсил пукнатината в скалата, но тя отново се била запълнила. Той подновил предишните си опити да измъкне от земята своя съперник, но всичко било напразно. Магията на ръката и ключа били твърде силни, за да им се противопостави човешка сила, а що се отнася до планината, мястото на обещания дворец и на градините останало гола пустош; прехваленият рай или бил скрит от погледа чрез магия, или бил просто измислица на астролога. Хората великодушно предпочели второто предположение, като някои започнали да наричат мястото „Глупостта на краля“, а други — „Раят на глупака“.

За още по-голямо огорчение на Абен Хабуз съседите му, които той предизвиквал, дразнел и убивал спокойно, докато бил господар на вълшебния конник, като разбрали, че вече не го пази магическо заклинание, навлезли в земите му отвсякъде и най-миролюбивият монарх прекарал остатъка от дните си в постоянни вълнения.

Най-сетне Абен Хабуз умрял и го погребали. Оттогава са се изтърколили векове. На паметната планина била построена Алхамбра и в известна степен тя притежава вълшебната красота на иремските градини. Омагьосаната врата все още съществува непокътната, пазена несъмнено от загадъчната ръка и от ключа, и сега се нарича Портата на справедливостта — величествения вход към крепостта. Говори се, че под тази порта старият астролог все още се поклаща на дивана си в подземната зала, унесен от сребърната лира на принцесата.

В летните нощи старите изнемощели стражи, които пазят портата, дочуват от време на време мелодии и като се поддават на упойващата им сила, задремват кротко на поста си. Нещо повече — над мястото цари такава сънливост, че дори тези, които са на стража денем, се поклащат на каменните скамейки в кулата или заспиват под близките дървета, така че всъщност това е най-сънливият военен пост в целия християнски свят. Според древните легенди всичко това ще се запази през вековете. Принцесата ще остане в плен на астролога, а той — в нейна власт, унесен в магически сън до края на света, освен ако загадъчната ръка не грабне предопределения ключ и не унищожи заклинанието над омагьосаната планина.

Край