Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Adventure of the Mason, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2009)
Корекция
NomaD (2009)

Издание:

Уошингтън Ървинг. Къщата с призраците. Новела и легенди

Второ издание

Издателство „Отечество“, София, 1984

Съставител и редактор: Огняна Иванова

Художник: Светлана Йосифова

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Методи Андреев

Коректор: Мая Лъжева

История

  1. — Добавяне

Живял някога в Гранада един беден масон, или зидар, който почитал празниците и дните на всички светии, включително и светия понеделник, но въпреки цялата си набожност обеднявал все повече и повече и едва припечелвал хляба за многобройното си семейство. Една нощ, скоро след като заспал, се събудил от почукване на вратата. Отворил и видял пред себе си висок слаб свещеник с мъртвешки бледо лице.

— Слушай, честни човече! — казал непознатият. — Прави ми впечатление, че си добър християнин и може да ти се вярва; би ли се заел с една работа още тази нощ?

— На драго сърце, señor padre[1], но при условие, че ми се заплати.

— Разбира се, че ще ти се плати, но трябва да се съгласиш да ти завържа очите.

Зидарят не възразил на това. И така, след като му вързал очите, свещеникът го повел през неравни улички и лъкатушещи пътеки, докато най-сетне спрели пред главния вход на някаква къща. Тогава свещеникът извадил ключ, пъхнал го в ключалката, превъртял го със скърцане и по звука зидарят разбрал, че се отваря масивна врата. Влезли, вратата била затворена и залостена, а зидарят — преведен през отекващ коридор и просторна зала към вътрешната част на сградата. Тук му свалили превръзката от очите и той се озовал в едно patio — вътрешен двор, слабо осветен от една-единствена лампа. В центъра се намирал пресъхналият басейн на стар мавритански фонтан. Свещеникът поискал от зидаря да изгради под него малка подземна гробница, за която вече имало приготвени тухли и хоросан. И така, той работил цяла нощ, но не успял да довърши работата. Точно призори свещеникът му дал една жълтица и след като отново му завързал очите, го повел обратно към дома му.

— Искаш ли — попитал той — да дойдеш отново и да приключиш започнатото?

— С удоволствие, señor padre, след като така добре ми се плаща.

— Добре, тогава утре в полунощ ще дойда пак.

Така и станало и подземната гробница била завършена.

— А сега — казал свещеникът — трябва да ми помогнеш да пренесем телата, които ще бъдат погребани в тази гробница.

При тези думи косата на бедния зидар се изправила. С несигурни стъпки тръгнал той след свещеника към една отдалечена стая на къщата в очакване на някаква зловеща картина на смъртта, но с облекчение забелязал в единия ъгъл три-четири внушителни гърнета. Очевидно били пълни с пари и с големи усилия двамата ги пренесли и оставили в гробницата. После тя била зазидана, плочникът — възстановен и всички следи от работата били заличени. Свещеникът отново завързал очите на зидаря и го повел по друг път. След като дълго вървели през сложна плетеница от улички и пътеки, най-сетне спрели. Тогава свещеникът му дал две жълтици.

— Чакай тук — казал той, — докато камбаната на катедралата удари за утринна молитва. Ако посмееш да си отвържеш очите преди това, ще те сполети беда.

И с тези думи свещеникът изчезнал. Зидарят чакал покорно и за да се развлича, претеглял жълтиците на ръката си и ги удрял една в друга. Щом камбаната на катедралата забила тържествено за утринната служба, той отвързал очите си и се намерил на брега на река Хенил, откъдето си отишъл направо у дома и с печалбата от двете нощи пирувал със семейството си цели две седмици, след което си останал беден, както преди.

Продължил да работи по малко и да се моли много и да спазва всички свети празници и дни всяка година, докато всички в семейството му станали мършави и парцаливи като цигани. Една вечер, както си седял пред вратата на колибата, го заговорил един богат стар скъперник, известен с това, че притежава много къщи и че е алчен хазаин. Богатият го погледнал напрегнато изпод надвисналите си рунтави вежди.

— Говори се, приятелю, че си много беден.

— Не мога да отрека, señor, това се вижда.

— В такъв случай предполагам, че ще се зарадваш, ако получиш работа, и няма да искаш много.

— Колкото всеки зидар в Гранада, господарю.

— Това искам. Имам една стара порутена къща, чието поддържане ми излиза по-скъпо, отколкото струва тя самата, тъй като никой не иска да живее в нея. Затова трябва да успея да я пооправя с възможно най-малки разходи.

И така зидарят бил заведен в голяма изоставена къща, която изглеждала, че ще се срути всеки момент. Минал през няколко празни стаи и коридори и влязъл във вътрешен двор, където един стар мавритански фонтан привлякъл вниманието му. Спрял за миг, защото в съзнанието му изплувал смътен спомен за същото това място.

— Кажете, моля ви — попитал той, — кой е живял преди в тази къща?

— Да го вземат мътните! — извикал собственикът. — Един стиснат свещеник, който се интересуваше само от себе си. Разправяха, че е неимоверно богат и тъй като нямаше роднини, очакваха да остави всичките си съкровища на църквата. Умря внезапно и в къщата се струпаха свещеници и монаси да вземат богатството му, но намериха само няколко дуката в кожена кесийка. На мен се падна най-лошият късмет, тъй като след смъртта си старият продължава да живее в къщата ми, без да плаща наем, а срещу мъртвец не може да се заведе дело. Хората говорят, че нощем чуват звън на злато в спалнята на стария свещеник, сякаш си брои парите, а понякога от двора долитат стонове и пъшкане. Верни или не, тези приказки създадоха лошо име на къщата ми и никой не иска да живее в нея.

— Достатъчно — казал зидарят решително, — нека да поживея в къщата ти без наем, докато се появи някой по-добър наемател, а в замяна ще я поправя и ще усмиря неспокойния дух, който я обитава. Аз съм добър християнин и беден човек и не бих се изплашил и от самия дявол, дори ако ми се яви като голяма торба с пари!

Предложението на честния зидар било прието с радост. Той се настанил със семейството си в къщата и изпълнил обещанието си. Малко по малко я възстановил до предишното й състояние. Нощем в стаята на покойния свещеник вече не се чувал звън на злато, но започнал да се чува денем в джоба на живия зидар. С една дума, за удивление на всички съседи той бързо натрупал пари и станал един от най-богатите хора в Гранада. Дарявал големи суми на църквата — несъмнено за успокоение на съвестта си, а тайната на гробницата разкрил едва на смъртния си одър пред своя син и наследник.

Къщата с ветропоказателя

На стръмния склон на хълма Алба и син — най-високата част на Гранада — се намират останките от някогашен дворец, построен наскоро след завземането на Испания от арабите. Сега е превърнат в работилница и е забравен от всички, така че въпреки помощта на мъдрия и всезнаещ Матео Хименес трябваше да положа много усилия да го открия. Сградата все още носи името, с което е била известна през вековете, а именно La Casa del Gallo de Viento, т.е. Къщата с ветропоказателя. Нарекли двореца така заради бронзовата фигура на войник, яхнал кон, въоръжен с щит и копие; фигурата се издигала на една от кулите и се завъртала при всеки полъх на вятъра. Имало арабски надпис:

„Dice el sabio Aben Habuz

Que asi defiende el andaluz.“[2]

Според мавританските хроники този Абен Хабуз бил военачалник от нападащата армия на Тарик, който го оставил за alcaide[3] на Гранада. Смята се, че издигнал тази войнствена фигура като вечен паметник на мюсюлманските жители, които, отвсякъде обградени от врагове, трябвало да бъдат постоянно нащрек, готови за бой, за да запазят сигурността си.

Легендата обаче разказва други неща за този Абен Хабуз и двореца му; според нея бронзовият конник първоначално бил талисман с големи достойнства, макар че в следващите векове загубил вълшебните си свойства и се превърнал в обикновен ветропоказател.

А ето и легендата, която имам предвид…

Бележки

[1] Уважаеми свещенико (исп.) — Б. пр.

[2] „Абен Хабуз, мъдрецът, казва право:

тъй андалусецът се защищава.“

[3] Началник на крепост или затвор (исп.) — Б.пр.

Край