Уошингтън Ървинг
Къщата с призраците (от книжата на покойния мистър Никърбокър)

„В стари времена такава къща имало почти във всяко селище. Ако тя се намирала на някое мрачно място или била построена в стар романтичен стил, или ако в нея се било случило нещо особено, като убийство, внезапна смърт и така нататък, несъмнено къщата ставала белязана и започвали да я смятат за свърталище на духове.“

Бърн, „Стари разкази“

В неотдавнашни времена, когато бях момче, в околностите на древния град Манхатос имаше стара голяма къща, която наричаха Къщата с призраците. Тя беше една от малкото останки от архитектурата на първите холандски заселници и вероятно е била забележителна по времето, когато са я построили. Състоеше се от централна сграда и две крила, чиито фронтони бяха стъпаловидни. Беше отчасти дървена, отчасти от малки холандски тухли, които достойните заселници донесли със себе си от Холандия, преди да открият, че тухли могат да се изработват навсякъде. Къщата беше отдалечена от пътя и се намираше всред голямо поле. До нея водеше широка алея с бели акции, няколко от тях поразени от гръм, а две-три други — повалени. Разпръснати из полето растяха ябълкови дръвчета, имаше и следи от някогашна зеленчукова градина, но оградата беше съборена, зеленчуците бяха изчезнали или подивели и почти не се различаваха от плевелите. Тук-там се виждаше раздърпан розов храст или голям слънчоглед се извисяваше над къпините с тъжно наведена глава, сякаш потънал в съзерцание на околната пустош. Част от покрива на старата къща беше хлътнал, вратите бяха изпочупени и закърпени с груби дъски. В двата края на къщата имаше ръждясали ветропоказатели, които при всеки полъх дрънчаха и свистяха, но винаги показваха грешна посока. Дори и в най-добрите времена цялото място изглеждаше изоставено и самотно, но излезеше ли буря, воят на вятъра около старата порутена къща, поскърцването на ветропоказателите, затръшването и хлопането на няколко незатворени капаци действуваха така подлудяващо и мрачно, че всички наоколо гледаха на него с голямо страхопочитание и го бяха обявили за свърталище на призраци. Представям си старата къща добре — спомням си колко пъти, когато бях нещастно хлапе, съм се скитал безцелно из околностите през празничните следобеди с някои от моите недодялани другари, с които ходехме да пакостим из градините. Близо до къщата се издигаше дърво с най-красивите и примамливи плодове, но ние се страхувахме да го приближим, защото и то беше на омагьосаното място, за което се разказваха ужасни истории. Понякога се осмелявахме вкупом да пристъпим към това дърво на Хесперидите, като държахме под око старата къща и хвърляхме уплашени погледи към разнебитените прозорци, но тъкмо когато се готвехме да грабнем плодовете, викът на някой от бандата ни или някакъв случаен шум ни хвърляха в такава паника, че хуквахме презглава и се спирахме чак далече на пътя. Тогава непременно следваха куп ужасни истории за странни писъци и стенания или някой от нас казваше, че е видял отвратително лице да гледа през някой прозорец. Постепенно престанахме да се осмеляваме да ходим в тази усамотена местност, а стояхме на разстояние и отдалече замервахме къщата с камъни; беше ни приятно да чуваме как трополят по покрива и как понякога избиват късчета звънтящо стъкло от прозорците.

Миналото на тази къща се губи в неизвестността, която обхваща ранния период от съществуването на провинцията по време на техни височества щатските генерали.

Някои разправяха, че служела за резиденция на Вилхелмъс Кифт, наричан от всички Сприхавия, един от холандските губернатори на Ню Амстердам^[1]. Други казваха, че я построил офицер от флота на Ван Тромп,^[2] който, когато не получил повишение, с негодувание напуснал службата, от чиста злоба станал философ и донесъл всичкото си богатство в провинцията, за да живее според прищявките си и да презира света. Причината къщата да стигне до разруха също беше спорен въпрос. Някои смятаха, че се водят дела за собственост и че съдебните разноски вече надвишават стойността й, но най-честото и, разбира се, най-вероятното обяснение беше, че е пълна с призраци и никой не би могъл да живее спокойно там. Всъщност едва ли имаше някакво съмнение в последното, тъй като го потвърждаваха много истории — всяка старица от околността можеше да разкаже поне двадесет. Един побелял и заядлив негър, който живееше наблизо, разправяше цял куп такива случки, много от които станали със самия него. Спомням си колко много пъти сме се спирали със съучениците ми и сме го карали да ни ги разказва. Старият дявол живееше в малка колиба насред парцел с картофи и царевица, които господарят му дал, когато го освободил. Идваше при нас с мотика в ръка и както бяхме накацали като лястовици по оградата в припадащия мрак на летните вечери, ни разказваше такива ужасни неща и така страшно въртеше бялото на очите си, че започвахме да се страхуваме дори от собствените си стъпки в тъмното на път за дома.

Бедният стар Помпей! Много години изминаха, откакто той умря и отиде да прави компания на призраците, за които толкова обичаше да разказва. Погребаха го в един ъгъл на собственото му място, а ралото скоро мина върху гроба му, изравни земята и никой вече не се сещаше за побелелия негър. Няколко години по-късно, вече младеж, съвсем случайно се разхождах из тия места и чух куп слухове за един череп, който палешникът на ралото току-що беше изровил. Разбира се, всички решиха, че е останал от човек, който е бил убит, и с него извадиха отново на бял свят някои от приказките за къщата с призраците, които се предаваха от поколение на поколение. Веднага се сетих, че това са останките на бедния Помпей, но си замълчах, защото съм твърде деликатен и не бих могъл да разваля удоволствието на другите, когато става дума за убийство или призрак. Все пак се погрижих костите на стария ми приятел да бъдат заровени отново, и то на място, където няма да се нарушава техният покой. Както бях седнал на тревата и гледах погребението, започнах дълъг разговор с един възрастен господин от околността. Джон Йоса Вандермур, мил човек, който обича клюките и цял живот беше слушал и разказвал какво се бе случвало в провинцията. Той си спомняше стария Помпей и историите му за къщата с призраците, но ме увери, че мога да науча от него нещо още по-необикновено и след като проявих голямо любопитство да го чуя, седна на тревата до мен и ми разказа следната история. Постарах се да я предам, доколкото е възможно, с неговите думи, но оттогава изминаха много години и аз остарях, а и паметта ми вече не я бива. Ето защо не съм сигурен, че езикът ми е същият, но винаги съм бил добросъвестен към фактите.

Долф Хейлихер

„Известно е в Конкорд, където аз живея,

а и цял Килбърн може да го потвърди:

свенлив съм по рождение, възпитаха ме скромно.

Намери ли се някой да представи куче,

което съм пребивал без вина,

а друг се закълне в светата книга,

че е видял как съм подпалил котка,

готов съм крона да им дам за извинение.“

„Приказка за бъчвата“^[3]

В годините, когато била създадена, провинцията Ню Йорк стенела под тиранията на английския губернатор лорд Корнбъри; в жестокостта си към холандските жители той стигнал дотам, че не позволявал на учителите и свещениците да преподават и проповядват на своя език без неговото специално разрешение. По това време в старото весело градче Манхатос живеела една мила, грижовна жена, на име госпожа Хейлихер. Тя била вдовица на холандски морски капитан, който умрял внезапно от треска вследствие на прекалена любов към яденето, тъкмо когато жителите се събрали в панически страх да укрепят града и да го предпазят от нашествието на един малък френски капер^[4]. Вдовицата наследила съвсем малко пари и останала с невръстен син, единствения, който останал жив от няколкото им деца. Добрата жена имала нужда от подкрепа, за да свързва двата края и да живее прилично. И тъй като мъжът й станал жертва на усърдието си да подпомага обществото, всички единодушно решили, че „трябва да се направи нещо за вдовицата“ и в очакване на това „нещо“ тя преживяла сравнително поносимо няколко години. Междувременно всички я съжалявали, говорели хубави неща за нея и това й помагало.

Вдовицата живеела в малка къща на малка улица, наречена Гардън стрийт^[5], вероятно поради това, че някога там имало китна градина. Тъй като с всяка изминала година нуждите й се увеличавали, а обещанията „да се направи нещо за нея“ намалявали, тя трябвало да търси отчаяно изход от затрудненото си положение сама — да увеличи средствата си и да запази независимостта си, на която много държала.

Понеже живеела в търговски град, тя придобила част от неговия дух и решила да опита и своя късмет в голямата лотария на търговията. Неочаквано, и поради това за голямо удивление на улицата, на прозореца й се появили курабийки във формата на крале и кралици с ръце на хълбоците в неизменната кралска поза. Имало също няколко счупени чаши, едни — пълни със захаросани сливи, други — с топчета за игра. Освен това имало различни видове сладкиши и небетшекер, холандски кукли и дървени кончета, тук-таме позлатени книги с картинки, чилета конци или пакет закачени свещи. На прага на къщата стояла котката на добрата стара дама, благоприлично кротко създание, което сякаш изучавало внимателно минувачите, критикувало дрехите им и от време на време любопитно проточвало врат да види какво става в другия край на улицата. Но ако случайно някое безцелно скитащо псе се приближавало и се държало неучтиво — охо! — как се наежвала, ръмжала, плюела и замахвала с лапи котката; негодувала като грозна стара мома при приближаването на някой безпътен развратник.

Но макар че добрата жена трябвало да стигне до този скромен начин на препитание, тя все пак поддържала чувството на семейна гордост, тъй като била потомка на рода Ван Дер Спихел от Амстердам и над камината й висял в рамка семейният герб. И наистина, всички по-бедни хора в околността я уважавали, а къщата й представлявала убежище за старите жени, които се отбивали там в зимните следобеди. Тя седяла от едната страна на камината и плетяла, котката мъркала от другата страна, чайникът пеел пред тях и те си разменяли клюки до късно вечерта. Винаги имало кресло за Питър де Хрод, наричан понякога Дългия Питър, а друг път — Питър Дългоножко, псалт и клисар на малката лутеранска църква. Той бил голям приятел на госпожа Хейлихер и оракул на домашното й огнище. Нещо повече — псалтът не се срамувал от време на време да се отбие, да поприказва за душевното й състояние и да изпие чаша от превъзходната й вишновка. Всъщност той никога не пропускал да я посети на първи януари и да й пожелае честита Нова година, а тъй като добрата госпожа била много суетна в някои отношения, винаги се гордеела, че сладкишът, с който го черпи, не е по-малък от тези, които получавал от всички други в града.

Вече споменах, че тя имала син. Той се родил, когато била вече на възраст, но едва ли би могъл да се нарече нейна утеха, защото от всички непослушни хлапета Долф. Хейлихер бил най-големият пакостник. Не че дребосъкът бил наистина проклет, той просто преливал от веселие и смях и притежавал оня смел, игрив дух, който предизвиква възхищение, когато се среща в богатските деца, и презрение, когато го виждаме в бедняшките. Той постоянно изпадал в беди, правел разни номера на хората и те се оплаквали на майка му, чупел прозорци и след това тя трябвало да ги плаща — с една дума, още преди да стане на четиринадесет години, цялата област решила, че е „проклетник, най-големият проклетник на улицата!“ Нещо повече — един възрастен господин с винено сако, мораво изпито лице и очи на пор дори казал на госпожа Хейлихер, че синът й рано или късно ще стигне до бесилката.

И все пак бедната жена обичала своето момче. Сякаш колкото по-лошо се държал, толкова повече го обичала тя, и колкото повече го обичала, толкова повече той губел благосклонността на другите. Майките са глупави, любвеобилни същества и никой не може да ги разубеди в сляпата им привързаност. Всъщност детето на тази бедна жена било единственото същество, което я обичало на този свят, затова не бива да сме прекалено строги, че не послушала добрите си приятели, които се опитвали да я убедят, че Долф ще стигне до примката.

За да бъдем справедливи към този негодник, трябва да кажем, че той бил силно привързан към своята майка. В никакъв случай не би й причинил болка съзнателно. А когато вършел пакости, достатъчно било да улови тъжния и замислен поглед на майка си, за да се изпълни сърцето му с горчивина и разкаяние. Но той бил нехаен младок и за нищо на света не можел да устои на изкушението да се позабавлява с някоя нова беля. Когато успявали да го накарат да се занимава с учение, той учел много добре, но го зарязвал заради всякакви безделници, бягал от училище, за да търси птичи гнезда, да обира градини или да плува в Хъдсън.

Така той пораснал и станал високо непохватно момче, а майка му се чудела какво да стори с него, как да го накара да си вади хляба, тъй като си бил спечелил такава лоша слава, че никой не искал да го наеме на работа.

Тя дълго разговаряла за това с Питър де Хрод, псалта и клисаря, който бил първият й съветник. Питър бил не по-малко объркан от нея, защото нямал добро мнение за момчето и смятал, че изобщо няма да свърши добре. По едно време той я посъветвал да го направи моряк — съвет, който се давал само в най-безнадеждните случаи. Но госпожа Хейлихер не давала да се издума за това — не можела да си представи, че ще живее, без да го вижда. Един ден, както седяла съвсем объркана до камината и плетяла, влязъл клисарят — необикновено оживен и енергичен. Той току-що се връщал от погребението на едно момче на възрастта на Долф, което чиракувало при известен немски лекар и умряло от туберкулоза. Вярно, носели се слухове, че починалото момче стигнало до този край, понеже станало обект на експериментите на доктора и върху него вероятно той изпробвал въздействието на някое ново лекарство. Това обаче по всяка вероятност било просто клюка, но във всеки случай Питър де Хрод не счел за нужно да го споменава, въпреки че ако имахме време да мъдруваме, би било интересно да поразмишляваме защо всички от семейството на един лекар са така мършави и мъртвешки бледи, а от семейството на един месар — толкова жизнерадостни и червендалести.

Както казах преди малко, Питър де Хрод влязъл в къщата на госпожа Хейлихер необикновено оживен. Бил обхванат от една блестяща идея, която го, осенила по време на погребението и го изпълнила с ликуване, докато заривал гроба на чирака. Хрумнало му, че службата на починалия при доктора е свободна и че това ще бъде най-подходящото място за Долф. Момчето било способно, можело да стрива лекарства с чукало и да изпълнява поръчки както всяко друго момче от града — а какво повече се иска от един чирак?

Предложението на мъдрия Питър било като сияйно видение да майката. Тя вече си представяла Долф с бастун, с чукче на входната врата и буквите д-р пред името му — един от солидните градски сановници.

Идеята, веднъж подхвърлена, била скоро осъществена. Клисарят имал известно влияние върху доктора, тъй като дълго били работили заедно, всеки в своята област, и още на следната сутрин завел хлапака, облечен празнично, при доктор Карл Лодовик Книперхаузен.

Заварили доктора седнал в креслото си, в единия край на кабинета, или лабораторията, а пред него стоял разтворен огромен том на немски език. Бил нисък дебел човек, с тъмно четвъртито лице, което изглеждало още по-мургаво поради шапчицата от черно кадифе. Имал малък вирнат нос като вале спатия, а очилата проблясвали на мрачното му лице като два еркера.

Долф бил обзет от страхопочитание в присъствието на този учен мъж и огледал с момчешко удивление мебелировката в тази стая на знанието, която му се сторила като кабинет на магьосник. В средата имало масичка с извити крачета, на която стояли чукало и хаван, шишенца и буркани и малки лъскави везни В единия край се намирал тежък шкаф за дрехи, превърнат в хранилище за лекарства, върху който били закачени шапката и пелерината на доктора и бастун със златна дръжка, а най-отгоре се хилел един човешки череп. На полицата над камината били наредени стъкленици със спиртосани змии, гущери и един човешки зародиш. В килера, чиито врати били махнати, имало три цели полици с книги, някои от които с огромни размери — колекция, каквато Долф никога дотогава не бил виждал. Тъй като библиотеката не заемала целия килер, пестеливата икономка на доктора поставила в останалата част буркани с туршия и консерви, а из стаята, сред ужасните инструменти на лечителското изкуство, била окачила низи червени чушки и големи краставици, внимателно пазени за семе.

Питър де Хрод и протежето му били приети с подобаваща сериозност и тържественост от доктора — много умен и достоен мъж, който никога не се усмихвал. Той огледал Долф от главата до петите, под, над и през очилата си, а сърцето на бедното момче подскачало, когато тези големи очила, ослепително ярки като месечина по пълнолуние, се спирали върху него. Докторът изслушал всичко, което Питър имал да му каже в полза на младия кандидат, и след това, като наплюнчил палеца с върха на езика си, започнал бавно да прелиства страниците на големия том пред себе си. Накрая, след като дълго хънкал-мънкал и поглаждал брадичката си и след обичайните в подобни случаи колебание и предпазливост, с които всеки умен човек пристъпва към това, което всъщност е възнамерявал да направи от самото начало, докторът се съгласил да вземе момчето за свой ученик, да му дава храна, подслон и дрехи и да го учи на лечителско изкуство. В замяна на това момчето трябвало да работи при него, докато навърши двадесет и една година.

И вижте тогава нашия герой — от нещастно хлапе, което лудо тичало из улиците, той се превърнал в студент по медицина и прилежно стривал лекарствата под надзора на учения доктор Карл Лодовик Книперхаузен. За любещата му стара майка това било щастливо преобразяване. Тя била възхитена от мисълта, че синът й ще бъде възпитан достойно за своите предци, и очаквала деня, в който той ще може да се мери с адвоката от отсрещната къща или може би дори със самия свещеник.

Доктор Книперхаузен бил роден в Палатинат^[6] в Германия, откъдето заедно с много други свои съотечественици намерил убежище в Англия от религиозни преследвания. Той бил един от близо трите хиляди палатинатци, които се преселили в Англия през 1710 година под покровителството на губернатора Хънтър. Трудно е да се каже къде е учил докторът, как е придобил медицинските си познания, откъде е получил диплома, тъй като по онова време никой не знаел това. Все пак, сигурно е, че голямото му умение и задълбочените му познания били предмет на разговори и учудвали обикновените хора отблизо и далеч. Лечението било съвсем различно от това на всеки от другите медици и се състояло от странни смеси, известни само нему; разправяше се, при приготвянето и прилагането им винаги се ръководел от положението на звездите. Способността му била така много уважавана особено от немските и холандските жители, че в безнадеждните случаи те винаги се обръщали към него. Той бил един от онези безпогрешни доктори, които винаги съумяват да приложат неочаквани и удивителни средства, когато пациентът е изоставен от всички обикновени лекари — освен, както остроумно отбелязват някои, в случаите, когато пациентът е чакал прекалено дълго, преди да се остави в ръцете му. Библиотеката на доктора била предмет на приказки и изумление от страна на всички съседи, бих могъл да кажа дори на целия град. Добрите хора гледали с почит човека, прочел цели три лавици с книги, някои от които големи колкото Библията. Между енориашите на малката лутеранска църква се завързвали много спорове за това, кой е най-умният мъж — докторът или свещеникът. Някои от неговите почитатели стигнали дори дотам да заявят, че знае повече от самия губернатор — с една дума, смятало се, че знанията му са безгранични! Веднага щом Долф бил приет в семейството на доктора, той влязъл във владение на квартирата на своя предшественик — една мансарда под стръмния покрив на холандска къща, където дъждът потропвал по керемидите, светкавиците проблясвали, вятърът се промушвал през процепите в бурно време и цели армии гладни плъхове тичали като донски казаци напук на капаните и мишеморката.

Скоро той изцяло потънал в медицинските си занимания — бил зает сутрин, по обед и вечер да приготвя хапчета, да филтрира тинктури или да стрива с чукалото в хавана в един край на лабораторията. А докторът заемал своето място в другия край, когато нямал какво да прави или чакал посетители, облечен в сутрешния си халат и кадифена шапчица, размишлявал върху съдържанието на някоя голяма книга. Вярно е, че понякога ритмичният тъп звук от чукалото на Долф или сънливото бръмчене на летните мухи унасяло дребния човек и той задрямвал. Но и тогава очилата му създавали впечатлението, че е напълно буден и се занимава усърдно с книгата.

В къщата обаче имало още едно лице, с което Долф бил длъжен да се съобразява. Макар ерген и човек с такъв авторитет и важност, докторът, както много други умни мъже, бил все пак под чехъл. Той се намирал напълно под властта на своята икономка — суха, работна, раздразнителна домакиня с малка кръгла германска шапчица с пера и с огромна връзка ключове, които дрънчали на колана на изключително ниската й талия. Фрау Илзе (или фрау Илси, както произнасяха името й) го била придружавала при различните преселвания от Германия в Англия и от Англия в тази провинция. Уреждала настаняването му, а се грижела и за самия него. Наистина него командувала с деликатност, но към всички останали се отнасяла твърдо. Не мога да кажа как беше успяла да го накара да й се подчинява така безропотно. Вярно, хората говорели, но нима хората не са били склонни да приказват откакто свят светува? Кой би могъл да каже защо става така, че обикновено жените вземат надмощие? Несъмнено един съпруг би могъл от време на време да бъде господар в собствената си къща, но някой познавал ли е ерген, който да не е командван от икономката си? Наистина властта на фрау Илси не се ограничавала с къщата на доктора. Тя била от онези любопитни клюкарки, които знаят чуждите истории по-добре от тези, които те засягат; чиито очи виждат всичко, а устните им го разказват — истинска напаст за цялата околност.

В този малък градец не можело да се случи нещо скандално, което фрау Илси да не узнае. Тя си имала група приятелки и те непрекъснато притичвали до малката й гостна с всяка ценна новина. Понякога обсъждала и безкрайно дълги тайни истории, като държала открехната вратата към улицата и клюкарствувала с някоя от тези словоохотливи приятелки, изложена на пронизващия до кости декемврийски вятър.

Може лесно да се досетим, че Долф водел тежък живот, поставен между доктора и икономката. Тъй като фрау Илси държала ключовете и буквално властвувала над храната, обидилият я бил заплашен от гладна смърт, макар че момъкът намирал изучаването на настроенията й по-объркващо дори от медицината. Когато не бил зает в лабораторията, тя непрекъснато го карала да тича насам-натам с поръчките й, а в неделя трябвало да я придружава до църквата и да носи Библията. Неведнъж в църковния двор нещастното момче треперело и духало на пръстите си, за да ги стопли, или криело с ръка премръзналия си нос, докато Илси и приятелките й се били скупчили, поклащали глава и разнищвали с клюките си някой нещастник.

Но въпреки всичките си качества Долф напредвал много бавно в медицината. Това, разбира се, не било по вина на доктора, тъй като той полагал неуморни усилия за момчето, карал го или да стрива в хаванчето, или да тича из града с шишенца и хапчета, а ако някога поизостанело в работата, към което имало твърде голяма склонност, докторът кипвал и го питал дали изобщо очаква да изучи някога професията, ако не се захване по-сериозно да се занимава. Истина е, че той все още обичал удоволствията и белите, с които се отличавало детството му. Всъщност с годините навикът се утвърдил и засилил поради въздържането. С всеки изминат ден Долф ставал все по-непослушен и губел благоразположението и на доктора, и на икономката му.

Междувременно богатството и славата на доктора нараствали. Прочул се с умението си да лекува болести, неописани в книгите. Бил избавил няколко стари жени и млади момичета от магия — ужасна болест, почти така често срещана в провинцията в ония времена, както хидрофобията днес. Той дори изцерил напълно една едра селска мома, която била стигнала дотам, че повръщала изкривени карфици и игли — стадий на заболяването, считан за безнадежден. Говорело се също, че владее изкуството да приготвя любовно биле и го прилага успешно в много случаи при заболели пациенти и от двата пола. Но всички тези случаи представлявали тайнствената част от практиката му, при която, както се казва, може да се разчита на дискретност и почтеност. Ето защо винаги при такива консултации Долф трябвало да излиза от кабинета, макар че казват, че научавал повече за тайните в изкуството през ключалката, отколкото от всички останали занимания, взети заедно.

Колкото повече забогатявал докторът, толкова повече разширявал своите владения и започвал да се замисля за времето, когато като други велики хора ще се оттегли на спокойствие в някое имение сред природата. За тази цел купил ферма на няколко мили от града. Доскоро там живеело богато семейство, което се завърнало в Холандия. В средата на имението имало голяма къща, доста занемарена, която в резултат на разни слухове си спечелила името Къщата с призраците. Дали заради тези слухове или заради мрачния й и запустял вид, но докторът не можел да намери квартиранти и за да не се разруши къщата, преди той да може да се премести в нея, настанил в едното крило някакъв селски дебелак и семейството му с уговорка да обработва земята на изполица.

Тогава докторът усетил как го обзема с голяма сила чувството да си земевладелец. В характера му имало нещо от гордостта на германеца да притежава земя и сега гледал на себе си почти като на владетел на княжество. Започнал да се оплаква, че е уморен от работа и обичал да излиза с коня си, „за да огледа имението си“. Тези кратки разходки до земята му се съпровождали от суматоха и перчене и предизвиквали сензация из цялата околност. Конят му с бели гледци стоял пред къщата, удрял земята с копита и отпъждал мухите в продължение на цял час. Тогава изнасяли и нагласявали дисагите на доктора; после, след известно време, навивали пелерината му и я затягали с ремък към седлото; тогава закопчавали чадъра му за пелерината, а междувременно пред вратата се струпвали група парцаливи момчетии, които не пропускали нищо. Накрая се появявал докторът с високи ботуши до над коленете и триъгълна шапка, отпред с обърната надолу периферия. Тъй като бил нисък и дебел, трябвало му известно време да се качи на седлото, после да се нагласят седлото и стремената както трябва, а през това време се наслаждавал на удивлението и възхищението на момчешката тълпа. Дори след като потеглял, той спирал на средата на улицата или подкарвал обратно два-три пъти, за да даде някои последни нареждания, на които отговаряла или икономката от вратата, или Долф от кабинета, или чернокожата готвачка от избата, или камериерката от таванския прозорец и точно когато завивал зад ъгъла, се донасяли до тях последните думи, които изкрещявал.

Цялата околност се раздвижвала от тези церемонии. Обущарят оставял калъпа, бръснарят подавал накъдрената си глава, от която стърчал гребен, пред бакалницата се събирала тълпа и от единия до другия край на улицата се носела шепнешком новината: „Докторът отива в имението си“.

Тона били златни мигове за Долф. Щом докторът изчезнел от погледа му, гой захвърлял хавана и чукалото, напускал лабораторията и тръгвал за някоя лудешка веселба.

Трябва да се признае всъщност, че с годините младежът наистина оправдал предсказанието на стария господин с моравата кожа. Той бил главатар на всички игри в празник и на всички среднощни веселби; с готовност се впускал във всякакви пакостливи лудории и лекомислени приключения.

Няма нищо по-обезпокоително от герои от малък мащаб или по-скоро от герои в малък град. Не след дълго от Долф започнали да се ужасяват всички спокойни стари домошари, които ненавиждали шума и не обичали шегаджийството. А и старите дами го смятали едва ли не за негодник: винаги, когато се появявал, прибирали дъщерите си, а на синовете си го сочели като пример за това какви не трябва да бъдат. Никой, изглежда, не изпитвал към него особено уважение, освен буйните юноши от градчето, очаровани от експанзивното му дръзко държание, и негрите, които смятат за джентълмен всеки бездеен нехранимайко. Дори добрият Питър де Хрод, който се считал за негов покровител, започнал да се отчайва. Клател колебливо глава, когато икономката му се оплаквала надълго и нашироко, и си сръбвал от малиновото й бренди.

И все пак майка му не преставала да го обича, въпреки всичката му своенравност, нито пък се обезсърчавала от разказите за неговите злодеяния, които добрите й приятели непрестанно й поднасяли. Наистина тя рядко чувала похвали за сина си — те са привилегия на богатите родители, но приемала всичко това като един вид преследване, на което той бил подложен, и затова го обичала още повече. Бил израснал пред очите й — хубав, висок младеж — и като го гледала, сърцето й преливало от скрита майчина гордост. Тя много искала Долф да прилича на джентълмен и всичките пари, които могла да спести, отивали за него — да се облича добре и да има за харчене. Гледала го от прозореца как излиза с най-хубавите си дрехи и тогава сърцето и примирало от удоволствие, когато Питър де Хрод, поразен от елегантния му вид в една слънчева неделна сутрин, забелязал; „Е, все пак, Долф наистина става хубаво момче!“, една сълза на гордост се появила в майчините очи: „О, съседе! О, съседе! Те могат да си говорят каквото си щат, но бедният Долф ще държи главата си вдигната, както най-достойните.“

Долф Хейлихер бил почти навършил двадесет и една година и срокът на обучението му по медицина вече изтичал, но все пак трябва да признаем, че сега той не знаел много повече, отколкото, когато за пръв път прекрачил прага на доктора. Това обаче не се дължало на липса на способности, тъй като той показвал завидна възприемчивост в овладяването на други области на знанието, които би могъл да научи: само постепенно. Например бил безпогрешен стрелец и спечелил всички гъски и пуйки по коледните празници. Бил смел ездач и отличен борец, скачал чудесно, свирел сносно на цигулка, плувал като риба и бил най-добър в играта на кегли и топка.

Всички тези умения обаче съвсем не му спечелили благоразположението на доктора. Колкото повече наближавал краят на срока за чиракуване, толкова по-придирчив ставай той. А и фрау Илси не пропускала случай да му вдигне бурен скандал и рядко го срещала, без да му се развика, така че накрая дрънкането на ключовете, й като се приближавала, станали за Долф нещо като звънеца на суфльора, с който подсеща, че следва буря на сцената. Само безкрайното добродушие на този млад човек, който нехаел за хорското мнение, му помогнало да понесе цялата тази домашна тирания, без да се разбунтува открито. Явно било, че докторът и икономката му се подготвяли да го изгонят от уютното гнездо веднага щом изтече срокът — най-безцеремонният пачки, по който докторът се отървавал от безполезните ученици.

Наистина напоследък докторът бил по-раздразнителен от всякога, поради разните грижи и неприятности, които му донесло неговото имение. Слуховете и приказките за старата къща тревожели непрекъснато доктора и той с мъка успял да убеди селянина и семейството му да живеят там, дори без да плащат каем. Всеки път, когато излизал от фермата, те му досаждали с нови оплаквания за странни шумове и ужасни гледки през нощта и докторът се завръщал в къщи много ядосан и изсипвал злобата си върху домашните. Това наистина било голяма неприятност, която се отразявала както на гордостта му, така и на кесията му. Имало опасност това имение да не му донесе никаква печалба. И сетне, какъв удар за собственическото му чувство — да притежава къща, пълна с призраци.

Трябва да се отбележи все пак, че въпреки всичките си грижи, докторът не предложил самият той да спи в къщата, нещо повече — никой не можел да го убеди да остане там като се смрачи, а още щом първите прилепи се понасяли из мрака, той се отправял бързо към града. Истината била, че докторът тайничко се страхувал от призраци, тъй като прекарал младостта си в страна, където те често се явяват, и се говорело, че като момче веднъж зърнал самия дявол в планината Харц в Германия.

Тревогите на доктора във връзка с къщата стигнали краен предел. Една заран, като дремел над някаква книга в кабинета си, бил стреснат от внезапното влизане на икономката.

— Ама че работа! — извикала тя. — Клаус Хопер е дошъл тук от фермата с целия си багаж и се кълне, че занапред няма да има нищо общо с тази работа. Цялото семейство било изплашено до смърт, защото из къщата се вдигал такъв шум, че не можели да мигнат.

— Donner Wetter!^[7] — извикал докторът нетърпеливо. — Няма ли най-сетне да спрат да говорят за тази къща?! Какви глупаци’ Да позволят няколко мишки и плъхове да ги изплашат така!

— Ами, ами — казала икономката, като клатела многозначително глава, ядосана от това, че той изказва съмнение към тази история, тук има нещо друго, не само мишки и плъхове. Всички наоколо говорят за къщата, а освен това в нея са виждали такива работи! Питър де Хрод ми разказва, че хората, които ви продали къщата и заминали за Холандия, намекнали това-онова и казали, че ви „пожелават да се радвате на сделката си“ и вие сам знаете, че не можете да накарате никого да живее там.

— Питър де Хрод е глупак — рекъл докторът раздразнено. — Обзалагам се, че той пълни главите на хората с тези приказки. Също като приказките му за духа, който се явява в църковната камбанария, като извинение за това, че не би камбаната оная студена нощ, когато гореше къщата на Харманъс Бринкерхоф. Изпрати Клаус при мене.

Влязъл Клаус Хопер. Той бил просто душен селянин и като осъзнал, че се намира в самия кабинет на доктор Книперхаузен, бил обзет от страхопочитание и така се смутил, че не могъл да обясни добре причината за голямата си тревога. Въртял шапката в едната си ръка, пристъпвал от крак на крак, вдигал от време на време очи към доктора и хвърлял уплашен поглед към черепа, който сякаш нежно се взирал в него от шкафа за дрехи.

Докторът опитал всички средства да го накара да се върне във фермата, но напразно. Селянинът проявил твърдоглаво упорство и в края на всеки аргумент или молба отвръщал по същия кратък, но непреклонен начин: „Не мога, господине.“ Докторът кипвал лесно, търпението му се било изчерпало от тези непрекъснати тревоги около къщата. Упоритият отказ на Клаус Хопер му приличал на явен бунт и търпението му се изчерпало. За щастие Клаус успял да се измъкне бързо и избягнал кавгата.

Когато този дръвник стигнал до стаята на икономката, за-’ варил Питър де Хрод и няколко други, които наистина му вярвали и били готови да го изслушат. Тук той компенсирал сдържаността си в кабинета и разказал цял куп приказки за къщата с призраците, които слисали всичките му слушатели. Икономката повярвала изцяло, макар и само напук на доктора, заради това, че преди приел думите й така неучтиво. Питър де Хрод допълнил разказа на селянина с множество чудни легенди от времето на холандската династия, за Дяволските камъни и за пирата, обесен на остров Гибет, който продължил да се люлее там дори след като свалили бесилката; и за нещастния губернатор Лайслер, обесен за измяна, чийто призрак бродел из стария форт и в къщата на губернатора. Кълбото със слухове се размотавало и всеки от тях разкривал ужасни неща. Клисарят облекчил душата си пред енориашите същия ден, а чернокожата готвачка, забравила своята кухня, прекарала половината ден до уличната помпа — място, където се събирали слугите да клюкарствуват, и съобщавала новините на всеки, който идвал за вода. За кратко време целият град гъмжал от приказки за къщата с призраците. Някои разправяли, че Клаус Хопер видял самия дявол, а други намеквали, че в къщата се намирали духовете на някои от пациентите, които докторът уморил с лекарствата си, и затова’ самият той не се осмелявал да живее там.

Всичко това карало дребния доктор ужасно да се ядосва. Той заплашвал с отмъщение всеки, който би повлиял на стойността на неговата собственост, като разпалва предразсъдъци. Оплаквал се нескрито, че по този начин го лишавали от собствеността му само поради някакви си таласъми, но тайно бил решил да накара свещеника да прогони духовете от къщата. Ето защо голямо било облекчението му, когато в най-голямото му объркване пред него се появил Долф и предложил да се настани в къщата с призраците и да я пази. Младежът бил чул всичките истории на Клаус Хопер и Питър де Хрод. Приключенията му допадали, обичал необичайните неща и всичките тези чудни приказки разпалили въображението му. Още повече животът, който водел при доктора, бил толкова лош, толкова нетърпим още от ранни зори, че той бил доволен от възможността да живее сам в къща, па макар и пълна с духове. Предложението му било прието веднага и било решено той да застъпи на пост още същата нощ. Неговата единствена молба била тази работа да се запази в тайна от майка му, защото той знаел, че клетницата няма да мигне, ако знае, че синът й води война с тъмните сили.

Когато дошла нощта, Долф се отправил в опасния път. Старата чернокожа готвачка, единствената му приятелка в къщата на доктора, му дала нещо за хапване и една свещ и завързала на врата му амулет, даден й от някакъв африкански магьосник, за да го пази от зли духове. Докторът и Питър де Хрод придружавали Долф по пътя и се съгласили да отидат с него до самата къща, за да са сигурни, че се е настанил добре. Нощното небе било облачно и когато стигнали до къщата, станало много тъмно. Клисарят вървял отпред с фенер. Като минавали по алеята с акациите, слабата светлина на фенера скачала от храст на храст, от дърво на дърво и стряскала юначния Питър. Той се отдръпвал назад, при което се блъсвал в спътниците си, а докторът сграбчвал още по-здраво ръката на Долф, като казвал, че земята е много хлъзгава и неравна. По едно време един прилеп едва не ги накарал да се разбягат напосоки, защото хвърчал точно срещу фенера, а шумът от насекомите в дърветата и квакането на жабите от съседното блато съставлявали един тъжен сънлив концерт.

Входната врата на къщата се отворила с такъв стържещ звук, че докторът побледнял. Влезли в един сравнително голям хол, типичен за американските селски къщи, който в топло време се използва за всекидневна. Оттам се изкачили по широка стълба, която скърцала и стенела при всяко движение, всяка крачка отеквала със свой тон като клавишите на клавесин. Стълбата водела към друг хол на втория етаж, откъдето влезли в стаята, определена за Долф. Тя била огромна, с оскъдна мебелировка и спуснати капаци на прозорците, но тъй като били доста изпочупени, не се чувствувала липса на въздух. Оказало се, че това била тази неприкосновена стая, която холандките наричат „най-хубавата спалня“ — най-добре обзаведената стая в къщата, където рядко спи някой. Тя обаче не била вече така великолепна. Няколко счупени мебели се валяли наоколо, а в средата стояла тежка чамова маса и голямо кресло — толкова стари, колкото къщата. Камината била широка, облицована с холандски плочки с рисунки от Светото писание, но някои били изпаднали от местата си и лежали разхвърляни край огнището. Клисарят запалил свещта, а докторът уплашено оглеждал стаята и тъкмо обяснявал на Долф да не си разваля настроението и да не губи кураж, когато някакъв шум в комина, някакви гласове и неочаквано боричкане уплашили клисаря. Той си плюл на петите заедно с фенера, а докторът едва го настигнал; стълбата стенела и скърцала под тях, като ги карала да бързат още повече и усилвала тревогата им. Входната врата се затръшнала подире им и Долф чул как тичат по алеята, докато най-сетне стъпките им заглъхнали в далечината. Той не се присъединил към това стремително оттегляне, защото имал малко повече смелост от тях или може би, защото бил съзрял причината за страха им — едно лястовиче гнездо паднало през комина и тупнало в камината.

Останал сам, той пуснал на входната врата яко резе, залостил я и след като проверил дали са заключени останалите врати, се върнал в мрачната си стая. Извадил от кошницата храната, която му дала старата готвачка, и вечерял, после заключил вратата на стаята и легнал на един дюшек в ъгъла. Нощта била спокойна и дълбоката тишина не се нарушавала от нищо освен от щуреца, който се обаждал от камината на далечна стая. Свещта хвърляла плах жълтеникав лъч от средата на чамовата маса, слабо осветявала стаята и рисувала по стените чудати форми и сенки от дрехите, които Долф бил метнал върху стола. Въпреки цялата му смелост, в мрачната стая имало нещо потискащо и както лежал на твърдото си легло и разглеждал стаята, усещал как пада духом. Размислил се за своето лентяйство, за съмнителните си перспективи и от време на време въздъхвал дълбоко, като се сещал за бедната си стара майка, защото нищо не навява такива черни мисли в будното съзнание както тишината и самотата на нощта. По едно време му се сторило, че чува звук, сякаш някой ходи на долния етаж. Заслушал се и съвсем ясно чул стъпки по голямата стълба. Те се приближавали бавно и величествено — туп, туп, туп. Очевидно стъпвал някой много тежък човек. И все пак, как се бил вмъкнал така безшумно вътре? Долф бил сигурен, че е заключил добре всички врати. Въпреки това стъпките продължавали — туп, туп, туп. Очевидно не бил крадец — вървял прекалено шумно и бавно, а един крадец би се промъквал тихо или би се втурнал стремително.

Стъпките вече не се чували по стълбата, а бавно напредвали по коридора и отеквали в тихите празни стаи. Дори щурчето вече не свирело тъжната си песен и нищо не пречело да звучат съвсем отчетливо. Вратата, заключена отвътре, бавно се отворила като от само себе си. Стъпките влезли в стаята, но човек не се виждал. Те преминали бавно и съвсем ясно през стаята — туп, туп, туп! Но това, което предизвикало шума, не се виждало. Долф разтъркал очите си и се огледал. Можел да види всяко ъгълче от слабо осветената стая — всичко било празно и все пак той чувал тези тайнствени стъпки да се разхождат величествено наоколо. Изведнъж стъпките спрели и настъпила мъртва тишина.

В това невидимо посещение имало нещо много по-ужасяващо, отколкото каквото и да е, съзряно от очите. Всичко било много неопределено и неясно. Долф чувствувал как сърцето му бие в гърдите, по челото му избила пот; полежал известно време силно възбуден, но не се случило нищо, което да усили тревогата му. Свещта постепенно догаряла и той заспал. Когато се събудил, било вече ден и слънцето надничало през пролуките на капаците, а около къщата весело пеели птички. Светлият радостен ден скоро прогонил кошмарите от изминалата нощ. Долф се засмял или по-скоро опитал се да се надсмее над всичко, което се случило, и се помъчил да убеди сам себе си, че това е било просто игра на въображението като резултат от разказите, които бил слушал, но се озадачил, когато намерил вратата на своята стая заключена отвътре, въпреки че със сигурност я видял как се отваря пред стъпките. Той се върнал в града много объркан, но твърдо решен да не споменава нищо, докато следващата нощ или потвърди, или разсее съмненията му. Мълчанието му дълбоко разочаровало всички клюкари, които се били събрали пред къщата на доктора. Те били настроени да чуят страхотни истории и когато им казал, че нищо не се е случило, хората едва не изпаднали в ярост.

На следната нощ Долф пак останал на стража. Влязъл в къщата с известно вълнение. Много внимателно прегледал дали всички врати са заключени. Заключил вратата и на своята стая, поставил напреко стол и след като хапнал, проснал се на леглото и се опитал да заспи. Напразно — в главата му се тълпели хиляди измислици и му пречели да мигне. Времето бавно минавало. Като че минутите се разтягали в часове. С приближаването на нощта той ставал по-неспокоен и по-нервен и почти скочил от леглото, когато отново чул тайнствените стъпки по стълбата. Те се изкачвали бавно и величествено както преди — туп, туп, туп! Стигнали коридора, вратата се отворила, сякаш нито била заключена, нито й пречел столът, и в стаята важно влязла една странна фигура — възрастен човек, огромен и як, облечен по старата фламандска мода. Бил с къса пелерина, а отдолу се подавала дреха, препасана с колан, къси бухнати панталони с големи панделки на колената и селски ботуши, много широки в горната част, които му били твърде големи. Шапката му била широкопола, а от едната й страна ’се полюшвало перо. Стоманеносивата му коса падала на сплъстени кичури във врата му, а брадата му била къса и прошарена. Крачел бавно из стаята, като че ли проверявал дали всичко е наред, после закачил шапката си на кука до вратата, седнал в креслото и като се облегнал с лакът на масата, втренчил неподвижните си мъртвешки очи в Долф.

Нашият герой по природа не бил страхливец, но бил възпитан сляпо да вярва в духове и таласъми. Хиляди истории, които бил чувал за това място, нахлули в главата му и като гледал странната фигура с необичайните дрехи, бледото лице и прошарената брада, втренчените очи, наподобяващи рибешките, зъбите му затракали, косата му се изправила и по цялото му тяло избила студена пот. Колко дълго стоял така, не можел да каже, защото бил като омагьосан. Не свалял очи от призрака, а се взирал в него и цялото му същество било погълнато от това съзерцание. Старецът останал неподвижен зад масата; не помръдвал дори с очи, а се взирал в Долф със същия безизразен поглед. Най-сетне петелът от съседната ферма изпляскал с криле и весело изкукуригал, а гласът му се разнесъл над полето. Като чул това, старецът бавно се надигнал, откачил шапката си, вратата се отворила и затворила след него и стъпките му отново отекнали по стълбата — туп, туп, туп!, — а когато стигнали долу, всичко пак утихнало. Долф лежал и напрегнато слушал, броил всяка стъпка и се мъчел да чуе дали стъпките няма да се върнат — докато най-сетне, изтощен от чакане и вълнение, заспал тревожен сън.

Денят отново му донесъл смелост и увереност. Той с радост щял да приеме, че всичко е било само сън, но все пак пред него бил столът, където седял непознатият; масата, на която се бил облегнал; куката, на която закачил шапката си, и вратата, заключена точно по същия начин, както я бил оставил със стола напреко. Долф слязъл бързо долу и огледал вратите и прозорците — всичко било както преди и просто не можело да се обясни как някой би успял да влезе или излезе от къщата, без да остави следа. „Пфу! — казал си Долф. — Всичко е било само сън!“ Но това не помогнало — колкото повече се опитвал да забрави случилото се, толкова по-упорито го преследвало то. И макар че продължавал да пази пълно мълчание за това какво е видял и чул, видът му издавал, че прекарал неприятна нощ. За всички било ясно, че под това странно мълчание се крие нещо тайнствено. Докторът го вкарал в кабинета си, заключил и го накарал на четири очи да му признае всичко, но не успял да измъкне нищо. Фрау Илси го извикала настрани в кухненския килер, но пак напразно; и Питър де Хрод го въртял цели четири часа в двора на църквата — най-подходящото място да се научи някоя история за духове, но и той не узнал повече от останалите. В подобни случаи обаче винаги става така — една скрита истина поражда дузина лъжи. Тя е като златна монета, заключена в банката, а вместо нея в обръщение се пускат куп хартиени представители. Преди края на деня цялата околност гъмжала от слухове. Някои разправяли, че Долф Хейлихер стоял на стража в къщата с пистолети, заредени със сребърни куршуми, други — че дълго разговарял с един дух без глава, трети — че доктор Книперхаузен и гробарят били гонени от цял легион духове на техни бивши клиенти от акациевата алея, която водела от имението на доктора, та чак до града. Някои клатели глави и смятали, че е безобразие докторът да кара Долф да прекарва нощта сам в тази мрачна къща, където би могъл да бъде превърнат в дух и отвлечен неизвестно къде; други свивали рамене — ако дяволът отмъкнел момчето, то значи, че си взема своето.

Най-сетне тези слухове стигнали до ушите на добрата госпожа Хейлихер и както можело да се предположи, я хвърлили в ужасна тревога. Да се излага синът й на опасност, заплашен от живи врагове, в нейните очи не било така страшно, както да посреща сам ужасите в къщата с призраците. Тя побързала да отиде у доктора и дълго се опитвала да склони Долф да не ходи пак там. Разказала му куп приказки, които чула от своите приятелки, за хора, отвлечени от самотни разрушени къщи. Всичко било напразно. Гордостта и любопитството на Долф били засегнати. Той се опитал да разсее опасенията на майка си и да я увери, че слуховете, които чува, са лъжливи. Тя го гледала недоверчиво и клатела глава, но като разбрала, че решението му е твърдо, му дала наместо меч, с който да се бори със силите на мрака, една малка холандска библия с метални закопчалки, а икономката, усъмнила се дали това ще бъде достатъчно, му дала хайделбергския катехизис наместо кама.

На следната нощ Долф за трети път заел своя пост в старата къща. Дали било сън, или не, но всичко отново се повторило. Към полунощ, когато навсякъде царяла тишина, през празните помещения прокънтял същият звук — туп, туп, туп! Стъпките пак минали по стълбата, вратата пак се отворила, старецът влязъл, разходил се из стаята, закачил шапката си и седнал до масата. Бедният Долф пак потръпнал от страх, но не така силно, както преди. Той лежал по същия начин, без да помръдва, като омагьосан се взирал във фигурата, която го гледала, както преди, с мъртвешки и неподвижен, смразяващ поглед. Те останали дълго така, докато постепенно смелостта на Долф започнала да се възвръща. Живо или мъртво, това същество идвало тук с някаква цел и той си спомнил, че духовете не могат да проговорят, докато някой друг не им заговори пръв. Ето защо той се помъчил да помръдне залепналия си език и след няколко неуспешни опита събрал кураж и отправил към непознатия най-тържественото заклинание, което можел да си спомни, и поискал да узнае причината за неговите посещения.

Едва изрекъл тези думи и старецът се надигнал, взел шапката, си, вратата се отворила и преди да прекрачи прага, той погледнал назад към Долф, като че ли очаквал да го последва. Младежът не се поколебал нито за миг. Взел свещта, мушнал библията под мишница и се подчинил на мълчаливата покана. Свещта излъчвала слаба мъждива светлина, но все пак достатъчна, за да види как фигурата отпред слиза по стълбите. Той я следвал и целият треперел. Когато стигнали до края на стълбата, фигурата се отправила през хола към задния вход на къщата. Долф държал свещта над перилата, но в стремежа си да види непознатия той я преместил напред така рязко, че слабото пламъче изгаснало. Все пак през един тесен прозорец се промъквали бледите лъчи на луната и тази светлина била достатъчна, за да очертае, макар и неясно, фигурата до вратата. Той я последвал на долния етаж и свърнал към хола, но когато стигнал там, духът бил изчезнал. Вратата все още била здраво заключена и залостена, нямало никакъв друг начин за излизане и все пак съществото, каквото и да било, го нямало вече. Долф отключил вратата и погледнал навън към полето. Нощта била лунна, с лека мъглица, така че донякъде очертанията се различавали. Сторило му се, че вижда непознатия на една пътечка, която водела от вратата на къщата. Не грешал, но как ли би могъл да се измъкне от къщата? Долф не спрял да размисли, а го последвал. Старецът продължавал с отмерена крачка, без да се оглежда, а стъпките му отеквали отчетливо по твърдата земя. Той минал през ябълковата градина близо до къщата, без да се отклонява от пътеката. Тя водела до кладенеца, разположен в падина, откъдето фермата черпела вода. Точно до този кладенец Долф го изгубил от погледа си. Той разтъркал очи, погледнал отново, но от непознатия нямало и следа. Отишъл до кладенеца, но и там нямало никого. Наоколо било открито и голо — нито храст, нито място, където човек би могъл да се скрие. Погледнал надолу в кладенеца и много надълбоко видял отражението на небето в неподвижната вода. След като стоял известно време така и повече нито чул, нито видял своя тайнствен водач, Долф се върнал в къщата, изпълнен със страхопочитание и почуда. Пуснал резето, стигнал пипнешком до леглото си и дълго време не могъл да заспи.

Сънувал странни и тревожни неща. Като че вървял след стареца по брега на голяма река, докато стигнали до един кораб, който се готвел да отплува, а водачът му го завел на борда и изчезнал. Запомнил капитана на кораба — нисък мургав мъж с къдрава черна коса, едноок и сакат с единия крак, но останалата част от съня му била много объркана. Ту плавал с кораба, ту стоял на брега; понякога около него се извивали бури и урагани, понякога скитал спокойно по непознати улици. От време на време без особена връзка с епизодите от съня се появявала фигурата на стареца. Накрая всичко свършило с това, че Долф отново се намерил на борда на кораба на път за в къщи с голяма торба пари!

Когато се събудил, на хоризонта проблясвала сивата мека светлина на зората, а петлите препращали сутрешния си поздрав от ферма на ферма из цялата околност. Събудил се по-изтормозен и обезпокоен от когато и да било. Всичко, което видял и сънувал, извънредно много го смутило и започнал да се съмнява дали не се е побъркал и дали всичко, което се въртяло в главата му, не е само плод на болна фантазия. Той не искал да се яви в това състояние пред доктора, защото знаел, че там ще бъде подложен на кръстосан разпит от всички. Ето защо хапнал каквото било останало от вечерта и се запилял из полето да размишлява за случилото се. Така, потънал в мисли, той несъзнателно се приближавал към града и когато времето било вече доста напреднало, се стреснал от някакъв шум и суматоха наблизо. Бил се озовал близо до брега между цяла тълпа хора и всички бързали към кея, откъдето всеки миг щял да отплава един кораб. Тълпата го понесла в своя устрем и като се приближил, Долф разбрал, че това е едномачтов платноход, който се отправя по река Хъдсън към Олбъни. Заминаващите се сбогували, целували майките и децата си и към кораба се носели кошници хляб, сладкиши и всякакви провизии, въпреки че от кърмата имало провесени огромни парчета месо, защото едно пътуване до Олбъни по онова време представлявало значително пътешествие. Капитанът на платнохода тичал насам-натам и давал куп нареждания, които не се изпълнявали съвсем точно, тъй като едни от моряците се мъчели да разпалят лулите си, а други — да наточат кинжалите си. Видът на капитана веднага приковал вниманието на Долф — той бил нисък, мургав, с къдрава черна коса, едноок и сакат с единия крак — точно като капитана, когото Долф видял в съня си. Учуден и възбуден, той разгледал обстановката по-внимателно и все повече се уверявал, че видът на кораба, реката и всичко останало си прилича твърде много с образите, които смътно си спомнял от съня.

Както стоял на брега и размишлявал, капитанът изведнъж му извикал на холандски:

— Качвай се, младежо, иначе ще останеш!

Викът стреснал Долф — сега той видял, че корабът е отвързан от брега и вече се отделя от кея. Някакъв невидим подтик го задвижил и той скочил на палубата; в следния миг вятърът и течението понесли бързо кораба. Смут и объркване настъпили в мислите и чувствата на Долф. Преживявал със силно вълнение всички събития, които му се били случили в последно време, и нямало как да не свързва сегашното си състояние със съня от предишната нощ. Чувствувал се така, сякаш е под влиянието на свръхестествени сили и се опитал да се успокои с максимата: „Каквото и да става, всичко ще излезе на добър край“. За миг през ума му минало колко възмутен щял да бъде докторът, когато разбере, че Долф е напуснал без предупреждение, но това не траяло дълго. После се сетил колко ще се безпокои майка му, когато научи за странното му изчезване. Тази мисъл му причинила силна болка; щял да помоли да го оставят на брега, ако не знаел, че при този вятър и отлив такава молба е неизпълнима. След това изцяло го обзело въодушевлението при мисълта за приключенията и всичко ново, което го очаква. Изпитал чувството, че неочаквано и странно е бил хвърлен във вихъра на живота и има прекрасната възможност да проучи чудните места по тая могъща река и отвъд сините планини, които завършвали хоризонта му още от детските му години. Докато бил така изцяло погълнат от мислите си, платната се опънали от бриза, брегът сякаш бягал назад и преди Долф да се е овладял напълно, корабът вече порел вълните край Спайкинг-девъл и Йонкърс и дори най-високият комин на Манхатос изчезнал от погледа му.

Казах вече, че в онези дни пътуването по Хъдсън било значително начинание — всъщност смятали го толкова значително, колкото е днес едно пътуване до Европа. Корабите често плавали дни наред, моряците грижливо прибирали платната щом задухал силен вятър, а нощем пускали котва; спирали да изпратят лодка до брега за мляко и чай, без които почтените стари дами не можели да съществуват. Не липсвали и опасностите на Тапаан Зее^[8], за които толкова много се говори, а също така и планините. Накратко — всеки благоразумен холандски гражданин говорел за подобно пътешествие месеци, дори години напред и го предприемал само когато е оставил делата си в ред, направил е завещанието си и е уредил да се четат за него молитви в евангелистката холандска църква.

Ето защо Долф бил доволен, че докато пътуват, ще има достатъчно време да размисли и да реши какво трябва да прави, когато пристигне в Олбъни. Наистина едноокият куц капитан му напомнял странния сън и в такива мигове това сериозна го смущавало, но в последно време в живота му така се преплитали сънищата и действителността, дните и нощите му така се смесвали, та му се струвало, че непрекъснато се движи в един измамен свят. Скитникът обаче винаги намира някаква утеха в това, че няма какво да загуби на този свят. С тази мисъл се успокоявал и Долф и твърдо решил да изпита докрай удоволствието от сегашното положение.

На втория ден от пътуването стигнали до планините. В един тих зноен следобед те се плъзгали бавно по течението между неприветливите планини. Били потънали в онази пълна тишина, която цари в природата в горещата лятна притома. Ако се обърнела някоя дъска, или някое гребло случайно паднело върху палубата, звукът отеквал от планините и се връщал по брега, а ако капитанът неволно подвикнел някоя команда, от всяка скала присмехулно се обаждали въздушни гласове.

Долф гледал наоколо, замрял от удоволствие и почуда от това великолепие на природата. Отляво се извисявали гористите урви на Дъндърбърг^[9], нагоре и все по-нагоре, гора над гора, докато се скрият в дълбокото лятно небе. Отдясно се издигал суровият профил на нос Антъни, над него се виел самотен орел, а отдолу се нареждали планина до планина, сякаш сключили здраво ръце, за да притиснат в прегръдката си тази велика река. Просторните зелени долини, вместили се тук-там между бездните, гористите хълмове високо в небето, надвесени над някоя издадена скала, листата на дърветата, прозрачни на жълтата слънчева светлина — цялата тази гледка карала сърцето тихо да ликува.

Както възхитено я съзерцавал, Долф изведнъж забелязал куп светли снежнобели облаци, които се подавали иззад височините на запад. Следвали ги нови и нови — сякаш избутвали предишните, скупчвали се със зашеметяващо великолепие в синевата и скоро зад планините се дочул неясният тътен на буря. Водите на реката, доскоро тихи и отразяващи като в огледало небето и бреговете, изведнъж се развълнували от вятъра, който пропълзял до нея. Рибоядите кръжели, гракали пискливо и търсели гнездата си по високите сухи дървета, враните шумно полетели към цепнатините в скалите — цялата природа сякаш усещала приближаващия се ураган.

Сега над планинските върхове облаците се търкаляли като огромни кълба, в горната си част все още блестящи и снежнобели, но надолу вече мастиленочерни. Завалял дъжд на едри капки, вятърът се усилил и накъдрил вълните, накрая планинските върхове сякаш раздрали издутите облаци и върху земята с трясък се сипнали порои. От облак на облак скачали светкавици, забивали се потрепващи в скалите, разцепвали и поломявали и най-здравите дървета. Гръмотевиците раздирали тишината, трясъкът им отеквал от хълм на хълм, стоварвал се върху Дъндърбърг, промушвал се по дефилето между планините и всяка височина отвръщала, докато най-сетне целият Хълм на бика кънтял от рева на бурята.

Мъглата, разкъсаните, понесени от вятъра облаци и поройният дъжд в миг скрили всичко. Над земята паднала страшна тъма, която изглеждала още по-страшна поради светкавиците, проблясващи между дъждовните капки. Долф никога не бил виждал такова пълно стълкновение на природните стихии, като че ли бурята си проправяла път, като раздирала и разкъсвала планинското дефиле с цялата артилерия, която й давало небето.

Силният вятър подел кораба, докато стигнали до мястото, където реката внезапно извивала — единственият завой по величествения й път. Щом заобиколили, от една клисура ги връхлетял още по-силен вятър. Той огъвал дърветата пред себе си, в миг достигнал реката и я превърнал в бяла кипяща пяна. Капитанът видял опасността и извикал да приберат платната. Преди някой да успее да изпълни заповедта, поривът се стоварил върху кораба и го килнал на една страна. Настъпил смут и уплаха — плющенето на платната, свистенето и напорът на вятъра, виковете на капитана и екипажа, писъците на пътниците — всичко се сливало с рева на бурята. Посред тая бъркотия корабът се изправил за миг, в това време гротът се изместил, утлегарът се врязал в юта и Долф, който безпомощно се взирал в облаците, се озовал във водата.

Най-сетне за пръв път в живота му едно от онези неща, които се научил да прави в безделието си, му било от полза. Това, че толкова пъти бягал от училище, за да играе на река Хъдсън, го било направило отличен плувец, но въпреки силата и умението си с голям труд се добрал до брега. Екипажът не забелязал как той изчезнал, защото всеки гледал да спаси себе си. Корабът се носел невероятно бързо. Мъчително заобиколил един много издаден нос на източния бряг, покрай който извивала реката, след което съвсем изчезнал от погледа на Долф.

Долф се измъкнал на западния бряг, изкатерил се по скалите и се проснал капнал и обезсилен под едно дърво. Постепенно бурята отминала. Облаците се носели на изток и се събирали на перести купчини, порозовели от последните отблясъци на слънцето. Далече в мрачното подножие на планината проблясвали светкавиците, а от време на време се чувал глухият тътен на гръмотевиците. Долф станал и се огледал за пътечката по брега, но мястото било диво и непроходимо. Скалите били скупчени една върху друга, дебели стволове лежали безразборно по земята, съборени от силните планински ветрове или повалени от старост. Диви лози и къпини, преплетени здраво, обвивали скалите и ги правели непристъпни; при всяко негово движение от мокрите листа се изсипвали капки вода. Той се опитал да се изкачи по една от тези почти отвесни скали, но макар че бил силен и чевръст, това се оказало херкулесовска задача. Често му се налагало да се опира само на нестабилни издатини в скалата, а понякога се захващал за корени и клони на дървета и почти висял във въздуха. Появил се гривяк, който прорязвал въздуха с крила, а от върха на надвисналия зъбер се обадил орел. Както се изкачвал с мъка и протегнал ръка да се улови за един храст, за да си помогне, нещо прошумоляло в листата и той видял почти под ръката си една змия, която се стрелкала като светкавица. Тя се навила веднага, за да се приготви за отбрана — със сплесната глава, отворена уста и бързо трепкащо езиче, което се мяркало като пламъче в устата й. Долф усетил как прималява и насмалко не се строполил в пропастта. Змията останала само миг готова за отбрана; движението й било съвсем инстинктивно, но тъй като никой не я нападнал, тя пропълзяла в един процеп в скалата. Долф я проследил напрегнато с поглед и разбрал, че е попаднал на гнездо от усойници, които се били преплели, гърчели се и съскали в дупката. Той напрегнал всичките си сили да се измъкне колкото се може по-бързо от опасното място. Въображението му се изпълнило с този нов ужас; във всяка извита лоза му се привиждала усойница, а в шума от всеки изсъхнал лист чувал тракане от опашката на гърмяща змия. Най-сетне се изкачил до върха на пропастта, но оттам започвала гъста гора. На места дърветата били по-редки и можел да се види брегът — висок и скалист, а над всичко се извисявали огромните планини. Не си личало някъде земята да е обработвана, между дърветата не се извивал пушек, който да подскаже, че наблизо живеят хора. Всичко било диво и усамотено. И както стоял така на ръба на пропастта, която се издигала над дълбока клисура, заобиколена от двете страни с дървета, под краката му се откъснало голямо парче скала и с трясък се затъркаляло надолу към бездната. От дъното на пропастта се донесъл силен вик, или поточно крясък, мит след това прозвучал изстрел и над главата му пролетял куршум, врязал се в клоните и листата и се забил дълбоко в кората на един кестен.

Долф не изчакал това да се повтори, а бързо се отдръпнал, като се ослушвал уплашено за стъпките на преследващия го враг. Най-сетне успял да се завърне невредим на брега и твърдо решил да не влиза по-навътре в една местност, където страхотни опасности дебнат на всяка крачка.

Загубил всякаква надежда, той седнал на един мокър камък, а от тялото му се стичала вода. Какво да стори? Къде да се подслони? Нощта наближавала, птиците се прибирали в гнездата си, прилеп се стрелкал в здрача, козодой се издигнал високо в небето, сякаш призовавал да се покажат звездите. Нощта скоро настъпила и обвила всичко в мрак. И макар че било в края на лятото, лекият ветрец, който се промъквал от реката между мокрите от дъжда дървета, бил студен, просмукващ и пронизващ, особено за един полуудавен човек.

Както седял, оклюмал и отчаян, в това безутешно състояние, Долф зърнал светлинка през дърветата до брега, където реката завивала и образувала дълбок залив. Съвзел се с надеждата, че там сигурно има хора и навярно може да намери нещо, за да утоли глада си, и което било не по-малко важно в сегашното му състояние — удобно място за преспиване. С големи усилия той тръгнал към светлинката покрай острите скали, откъдето всеки миг можел да полети в реката, между огромните дънери на повалени дървета, някои — съборени от преминалата буря, които лежали толкова нагъсто, че той с мъка се провирал между клоните им. Най-сетне стигнал до ръба на една скала над малка долчинка, откъдето идвала светлинката. Всъщност това бил огън, запален под голямо дърво на една полянка между скалите. Огънят хвърлял червени отблясъци по сивите зъбери и надвисналите дървета и оставял между тях дълбоки тъмни петна, които приличали на пещерни входове. Наблизо ромоляло поточе, което се виждало на трепкащата светлина на пламъка. Около огъня се движели две фигури, а други били насядали край него. Тъй като тези хора били между него и огъня, те оставали в пълна сянка, но един от тях преминал от другата страна и на светлината на огъня Долф с уплаха видял изрисуваното му лице, проблясването на сребърните украшения и разбрал, че е индианец. Сега Долф се вгледал по-внимателно и видял, че на дърветата имало облегнати пушки, а на земята лежало тялото на мъртвец.

Долф започнал да се чуди дали не се намира в по-лошо положение отпреди — виждал именно врага, който бил стрелял по него от долчинката. Опитал се да се измъкне незабелязано, защото не смеел да се довери на едни полухора в такова диво и самотно място. Било твърде късно: индианецът с бързината на орел, присъща на всички негови събратя, доловил, че нещо се движи между храстите върху скалата. Сграбчил една пушка — още миг и страстта на Долф към приключения щяла да бъде изцерена с куршум. Долф високо извикал индианското приветствие към приятели и всички скочили на крака. Отвърнали на поздрава му и поканили скитника да седне при тях край огъня.

Когато приближил, за свое облекчение той видял, че освен индианци там имало и бели хора. Един от тях, явно най-главният или предводителят, седял на дънер пред огъня. Бил едър, як мъж, не съвсем млад, но в цветущо здраве. Лицето му било толкова загоряло, че почти не се различавало от индианските, имал силни, но приветливи черти, орлов нос и уста като на мастиф. Широкопола шапка със затъкната еленова опашка закривала половината му лице. Прошарената му коса стигала до врата. Бил облечен с ловни дрехи, с индиански гамаши и мокасини, а на широкия колан, украсен с раковини, се полюшвала томахавка. Като го разгледал по-внимателно, Долф с изненада открил, че нещо в него му напомня стареца от Къщата с призраците. Различавал се от него обаче по облекло и възраст; бил също по-весел и затова било трудно да се открие откъде идела смътната прилика, но тя със сигурност съществувала. Когато се приближил към него, Долф изпитал някакво страхопочитание, но искреният сърдечен поздрав на непознатия му вдъхнал увереност. Като се огледал и разбрал, че това, което така го било разтревожило, било не мъртвец, а убита сърна, смелостта му постепенно се възвърнала; а задоволството му станало пълно, когато по ароматната пара, лъхаща от едно котле, закачено на пръчка над огъня, разбрал, че част от сърната се приготвя за вечеря.

Вече се досетил, че е попаднал на едно от онези ловни пиршества, каквито често правели тогава заселниците по реката. Ловецът винаги е гостоприемен, а нищо не прави хората така общителни и непринудени, както срещата сред дивата пустош. Предводителят на групата му налял глътка ободрително питие и му го поднесъл с весела усмивка, за да го предразположи. После наредил на един от хората си да донесе дрехи от корабчето, закотвено в близкото скалисто заливче, докато дрехите на нашия герой изсъхнат на огъня.

Долф разбрал, както и подозирал, че куршумът от долчинката, който едва не го убил, когато стоял над пропастта, бил дошъл от тази компания. Парчето скала, което се свлякло, като вървял, едва не премазало един от тях и веселият стар ловец с широкополата шапка и еленовата опашка стрелял в помръдналите храсти, като предполагал, че там има някой звяр. Той от сърце се смял на грешката, тъй като ловците смятат такива неща за изключително хубава шега. „Наистина, моето момче — казал той, — ако бях те зърнал, като се целех, щеше да последваш скалата. Антъни Ван дер Хейден рядко не улучва.“ Тези последни думи веднага привлекли любопитството на Долф, а като задал няколко въпроса, вече изцяло разбрал какъв е човекът пред него и групата му горски странници. Предводителят с широкополата шапка и ловджийския костюм бил самият господин Антъни Ван дер Хейден от Олбъни, за когото Долф неведнъж бил слушал. Всъщност той бил герой на много истории, известен със своя особен нрав и приумиците си, които удивлявали кротките му холандски съседи. Тъй като бил заможен, защото получил в наследство от баща си огромни парцели пустеещи земи и бурета, пълни с раковини^[10], можел на воля да се отдава на настроенията си. Вместо да живее спокойно в къщи, да се храни и пие в определено време, да се развлича, пушейки лулата си на пейката пред вратата, а след туй да си ляга в удобното легло, той с удоволствие се впускал в най-различни тежки и необмислени походи. Нищо не можело да го направи по-щастлив от това да тръгне с другари на лов сред дивата природа, да си под дърветата или в навеса за лодки, да плава по реката, да лови птици и риба в някое горско езеро и да живее както си иска.

Той бил голям приятел на индианците, а техния начин на живот приемал като въплъщение на истинската свобода по природа и мъжките удоволствия. Когато си бил у дома, из къщата винаги се навъртали няколко индианци, които спели на слънце като хрътки, подготвяли ловни и рибарски принадлежности, или стреляли в мишени с лъкове и стрели.

Господин Антъни имал такава пълна власт над тези скитащи същества, каквато има ловецът над своите кучета. На другите хора от околността обаче те били дошли до гуша. Понеже бил богат, никой не смеел да се противопостави на приумиците му; при това имал такъв сърдечен и весел нрав, че допадал на всички. Пеел си някоя холандска песничка, докато ходел из улиците, поздравявал наред, дори и от миля разстояние, а когато се случело да влезе в някоя къща, потупвал добрия стопанин приятелски по гърба, разтърсвал здраво ръката му, докато изреве, и целувал жена му и дъщеря му пред него — накратко, господин Антъни не бил горделив и не изпадал в лошо настроение.

Освен навъртащите се индианци той имал трима-четирима скромни приятели сред белите, които гледали на него като на благодетел — разполагали с кухнята му, а понякога той ги ощастливявал, като ги включвал в своите походи. Събирала се такава разнообразна свита, с каквато сега плавал по Хъдсън с корабче, което поддържал за собствено развлечение. С него били двама бели, облечени отчасти като индианци — с мокасини и ловни ризи; останалата част от екипажа му се състояла от четирима негови любими индианци. Те пътували по реката без определена цел, докато стигнали планините, където прекарали два-три дни в преследване на сърни, все още срещащи се по тези места.

— Щастие е, млади човече — казал Антъни Ван дер Хейден, — че си паднал от борда днес, тъй като утре рано сутринта се връщаме у дома и тогава напразно щеше да търсиш храна в тези планини. Но хайде, момчета, размърдайте се! Размърдайте се! Да видим какво има за вечеря. Котлето отдавна ври, стомахът ми е съвсем празен и се басирам, че нашият гост с нетърпение чака да седне на трапезата.

Тогава в малкия лагер настанала суетня. Един откачил котлето и изсипал част от съдържанието му в огромна дървена паница; друг нагласил голям плосък камък за маса; трети отишъл да вземе различни прибори от корабчето, което било закотвено наблизо, а господин Антъни лично донесъл една-две бутилки безценно питие от собственото си шкафче, тъй като познавал твърде добре веселите си другари, за да им повери ключа.

Скоро храната била подредена — проста, но обилна, тя се състояла от сърнешко месо, което апетитно миришело от котлето, студен бекон, варена царевица и огромни самуни хубав черен домашен хляб. Никога досега Долф не се бил хранил така добре, а когато отпил две-три глътки от шишето на господин Антъни и усетил как ободряващото питие сгрява кръвта и сърцето му, се почувствувал така добре, че не би заменил мястото си дори и за това на губернатора на провинцията.

Господин Антъни също се развеселил и разказал куп невероятни истории, на които белите му придружители се смеели невъздържано, макар че индианците, както винаги, оставали невъзмутимо сериозни.

— Това е истинският живот за тебе, момчето ми! — казал той и потупал Долф по рамото. — Няма да си мъж, ако не можеш да устояваш на вятъра и лошото време, да обикаляш горите и неприветливите места, да спиш под дървета и да се храниш с липова шума!

И тогава той изпял една-две строфи от една холандска пиянска песничка, като въртял в ръка късо и дебело холандско шише, а мирмидонците^[11] пригласяли в хор, докато гората проехтяла отново, както се пее в хубавата стара песен:

Кънтяха силните им гласове навред —

щом работата за деня привърши,

настана време за веселие и пир:

като река потече питието.

Въпреки че се бил доста развеселил, господин Антъни продължавал да се държи прилично. Макар че не спирал да тика бутилката в ръцете на Долф, не пропускал сам да налее на другарите си, тъй като добре знаел с кого има работа, и особено внимавал да сипва съвсем умерено на индианците. След като храната привършила, а индианците допили питието си и изпушили лулите си, те се увили в големи одеяла, изтегнали се на земята с крака към огъня и скоро заспали като уморени хрътки. Другите останали да бъбрят пред огъня, където било изключително приятно и успокояващо поради горската тъмнина и влагата във въздуха от преминалата буря. Оживеният разговор по време на вечерята позаглъхнал и постепенно се прехвърлил върху ловджийски истории, подвизи и опасности в пустошта. Много от тях били така странни и невероятни, че не се осмелявам да ги повторя, за да не би да се породи съмнение в честността на Антъни Ван дер Хейден и другарите му. Разказали се също много легенди за реката и селищата по бреговете й и господин Антъни явно знаел много от тези ценни предания. Докато този як ловджия, седнал върху извития корен на едно дърво, което му служело за кресло, разправял невероятни истории, а огънят осветявал силно характерното му лице, нещо непрекъснато смущавало Долф — нещо в него му напомняло за нощния посетител от Къщата с призраците; имало някаква неясна прилика, неприсъща на определена черта или линия, а излъчвана от целия му вид и от фигурата му.

Тъй като отново станало дума за това как Долф паднал от борда, разказали се различни злополучни истории и изключително нещастни случаи, сполетели някои от пътниците по тази огромна река, особено в по-ранните години на колониалното време; повечето от тях господин Антъни упорито приписвал на свръхестествени сили. Долф се ококорил при тези думи, но старият джентълмен го уверил, че, общо взето всички заселници по реката вярват, че тези планини са под властта на неземни, пакостливи същества, които, изглежда, имат зъб на холандските колонисти още от първите години на заселването им. Вследствие на това оттогава насам те изпитвали особено удоволствие да дават воля на приумиците си и да изливат злобата си върху холандските капитани; досаждали им с внезапни бури, насрещни ветрове и течения и всевъзможни пречки дотолкова, че холандският моряк трябвало винаги да бъде изключително бдителен и да обмисля всичко: да хвърля котва по здрач, да спуска форпика или да свива платната винаги, когато се зададе голям облак — накратко, да взема толкова предпазни мерки, че често се придвижвал по реката мъчително дълго време.

Някои, казал той, вярвали, че тези пакостливи сили от ефира са зли духове, извикани от индианските магьосници в ранните години от заселването на белите, за да си отмъстят на чужденците, които им отнели страната. На техните магии те приписвали дори нещастието, сполетяло известния Хендрик Хъдсън^[12], когато плавал смело по реката и търсел нов морски път на северозапад и по думите му неговият кораб заседнал. Хората твърдели, че това било не по други причини, а в резултат от заклинанията на същите тези магьосници, които искали да му попречат да стигне до Китай, като плава в тази посока.

Господин Антъни отбелязал обаче, че обяснявали по-голямата част от невероятните случки по реката и затрудненията на капитаните, плаващи по нея, със старинната легенда за Буреносния кораб, който се появявал като призрак край нос Пойнт-ноу-пойнт. Като разбрал, че Долф дори не бил чувал за това предание, господин Антъни го зяпнал смаяно и се зачудил къде ли е прекарал живота си, та не знае за такова важно историческо събитие. И за да убият времето през останалата част от вечерта, той подхванал историята, доколкото я помнел, със същите думи, с които била написана от мънер^[13] Селине, един от ранните поети на Нова Холандия^[14]. И след като разбутал огъня, който пръснал искри между дърветата като малък вулкан, той се наместил удобно върху корените на дървото и като отметнал назад глава и постоял известно време със затворени очи, за да събере спомените си, разказал следната легенда.