Ярослав Вайс
Post mortem ^[0]

Интересно: в последния миг от живота си не мислех за Мария и за децата… дори и за Лу, която вече почти година беше за мене повече, отколкото цялото ми семейство. Често казват, че хората умират със спомена за майка си. Но тогава не помислих дори за майка си.

Най-напред ми хрумна: „Значи така изглежда краят?“ — а след това, кой знае защо, си спомних за започнатата криминалка, изпълнен бях с мъка от мисълта, че вече никога няма да узная името на убиеца. Накрая успях да си припомня още за сиренето, което не обичам, и това беше наистина моята последна мисъл. Тогава всичко свърши, защото самият аз преживявах действителен криминален роман и действителният убиец натисна спусъка на автомата. Щастието изведнъж ме напусна и затова умрях.

Не зная дали тялото ми в този критичен момент е почувствувало някаква болка. Дори и да е било така, то вестта за нея не е успяла да долети по нервните пътища до мозъка ми. Не зная дори какво се е случило с мен после — това не ме заинтересува, дори и по-късно не попитах никого. Дали Крейн ме е затрупал с камъни и ме е хвърлил в реката? Или ме е закопал и залял с бетон в същия този двор, в който е погребвал предишните си жертви? Дали съм бил намерен по-късно и отново погребан, този път в семейната ни гробница, където Мария и децата ходят да слагат цветя? Дали Лу си е намерила някого, който да я утеши в нейната печал? Нищо не зная, наистина нищо. Не искам да говоря за случая Крейн, за него сигурно достатъчно са писали вестниците. Това, за което искам да разкажа, не е свършило и до днес. Самото начало беше смъртта — моята собствена смърт. Затова я описах. Искам да опиша също и това, което последва, защото то стана част от жизнения ми опит. Ако доплуваме и ако хората прочетат тези записки, моята съдба ще стане поука за всички нас. За нас — хората.

Плуваме на „Пасифик“ вече шести ден. Два пъти бяхме на косъм от бурята, а веднъж дори ни връхлетя, но все още живеем и плуваме напред. Харгрийвз не престава да твърди самоуверено, че далеч по-жалки лодчици от нашата са преодолявали океана, а Четвъртия професор, изпълнен с младежки ентусиазъм, горещо му приглася.

Старая се да бъда полезен според възможностите си. Сутринта бях дърводелец, когато заедно с Харгрийвз и Сен Жуст повдигахме преобърнатата мачта. Следобед лових риба, а малко по-късно ми бяха поверени задълженията на помощник готвач. Нищо такова не бях вършил по-рано. Никога не съм бил и хроникьор, но въпреки това сега, след вечеря, отново седя над своите записки. Морето е сиво и спокойно. Сен Жуст седи на носа, гледа в далечината и мислите му се лутата в миналото и в бъдещето. Четвъртия професор, Харгрийвз и Варга играят на зарове. Елена спи. А аз, този път само в мислите си, отново възкръсвам.

 

 

Помещението беше просторно и светло, през широките стъклени прозорци проблясваха топлите лъчи на южното слънце. По стените висяха гоблени и няколко картини, напомнящи Джексън Полък, мебелите разкриваха освен добър вкус и значителните финансови възможности на домакините. Седях в удобно дълбоко кресло и смутено оглеждах двамата мъже.

По-младият, около тридесетгодишен, познавах със сигурност, не можех само да си спомня откъде. Елегантният бял костюм му стоеше добре, имаше цветна риза, кестеняви коси и сини очи, които ме гледаха от загорялото му лице малко развеселено, но все пак много внимателно. Къде ли пък съм виждал този хубавец?

Другият мъж в сравнение с младия беше облечен малко небрежно, но лицето му, набраздено от бръчки и удължено от сива брада, правеше почти библейско впечатление. „Младеж и старец“, помислих си аз, само че тази скулптурна група е от плът и кръв. Старецът беше вероятно на не по-малко от седемдесет години. Разглеждаше ме съсредоточено.

Мислите ми започнаха да се подреждат в главата в логични въпроси. Къде съм? Кои са тези хора? Какво е станало с мен? И как съм се озовал тук, в тази стая? Какво искат от мене тези двамата? А може би аз искам нещо от тях? Може би са свидетели, които съм дошъл да изслушам? И тогава на повърхността на съзнанието ми започнаха бързо да изплуват спомените. Рискованият конфликт с Крейн, когото, разбира се, успях да изоблича. Бясното преследване по пустото пристанище. Препъването в бързия бяг, падането и ликуващото лице на Крейн. Крейн с автомата. Цевта. Криминалният роман. Сиренето. Мрак. А след това? Какво след това? Сигурно помръдвах с устни, защото синеокият хубавец изведнъж кимна и ми се усмихна.

— Да — каза той. — Досещам се какво си мислите. Застрелял ви е.

— Крейн?

— Разбира се — кимна той отново. — Всички вестници писаха.

— Та значи Крейн ме е спипал. Този окаян…

Но тогава значи съм умрял. Мъртъв съм. Само че какво означават стаята и креслото, в което съм седнал, какво прави тука ухиленият красавец и защо разговарям с него? Мъртъв съм. Аз съм мъртъв?!

Заекнах.

— К-как… аз?…?!

— Ще почакаме още малко — каза младият. — Когато се убедим, че сте си спомнили точно, ще започнем.

Успях, разбира се, да изтръгна от себе си смислено изречение; може би ми помогна яростта.

— Вече всичко си спомних — изръмжах аз. — И нищо не разбирам. Какво значи това?!

Младият все се усмихваше.

— Ако действително сте си припомнили мига на своята смърт, това ще облекчи малко нашето обяснение. С две думи — добре дошъл на небето!

— Какво? На небето?!

Никога не съм вярвал в свръхестествените сили, а вярата си в бога окончателно ликвидирах на седем години. Спомням си как тогава, изпълнен с огорчение и ненавист към пастор Дженсън, се затворих в училищния клозет и там осъществих онзи страшен опит. Най-напред рискувах дясната си ръка. Протегнах я напред и изпълнен с решителност, зашепнах: „Ако има бог, нека ръката ми веднага да падне!“ Нищо не се случи, но все още нямах гаранция. Може би трябваше да се заложи всичко на една карта, да атакувам неговата гордост и достойнство. Събрах цялата си смелост и в мига, след който успях да не я загубя, поех дълбоко дъх за отчаян вик: „Бог е говедо!“ Замрях от ужас, но и този път не последва наказание, не ме удари гръм и не се вкамених. Още цели шест месеца пастор Дженсън се опитваше да ми въздействува с думи или с пръчка, но за мен въпросът беше окончателно приключен. Бог нямаше… или просто беше един страхливец, недостоен за вниманието ми. Интересно, какво дълбоко и силно влияние върху живота на човека оказват детските му прозрения. Останах си материалист, но никога след това нито един от рационалистичните аргументи за несъществуването на бога не ми подействува толкова убедително, както тогава, на седем години, наивното ми „доказателство“ в училищния клозет.

— На небето?!

Ако пастор Дженсън е още жив, ще трябва да го излъжа. Дори в мига на възкръсването си не бях готов да се обърна към вярата. Показах го с не съвсем приличен израз. Младежът развеселено се засмя.

— Прекрасно — радваше се той, — знаете ли, вие бяхте избран по моя препоръка, но не можех да зная всичко за вас. Беше съвсем възможно… Но искам да кажа, винаги има известен риск, че от някой новак ще се излюпи религиозен фанатик, и в същност се учудвам, че такова нещо още не ни се е случило. Слава богу, с вас очевидно ще се разберем бързо. Вижте — в първия момент спряхме тъкмо навреме, дори съвсем навреме. Но главното ще дойде по-късно. Искате ли да чуете веднага?

В поведението му имаше нещо непринудено, успокояващо. В края на краищата това беше — трябваше да бъде — твърде особена, но все пак съвсем човешка ситуация. А нито една човешка ситуация не може да се реши с паника. Добре.

— Говорете — казах аз. — Чувствувам, че имате твърде много да ми обяснявате. А бих се радвал, ако вашето обяснение има някакъв разумен смисъл.

— Имайте ни доверие — увери ме той и погледна към стареца, чието присъствие бях престанал да забелязвам за момент. Старецът кимна, без да се усмихва, обърна погледа си към мен и заговори.

 

 

Мисля, че сега издържах успешно. Джеф твърдеше, че всичко е въпрос на емоционална настройка, а по-късно ми разказа, че на приемния изпит мнозина на моето място са припаднали или са получавали поне пристъпи на истерия. Един мъж получил сърдечен инфаркт, а друг младеж, който отначало приел новото си положение привидно много спокойно и разумно, след по-малко от час се опитал да убие Третия професор. През тригодишното съществуване на остров Нов живот се е стигнало до три самоубийства, от тях поне едно би могло да се смята за закъсняла реакция на шока от Прераждането.

Първото убийство беше станало един ден преди пристигането ми. Аз лично бях свидетел само на два приемни изпита: по-малко от седмица след настаняването ми на острова Професорите намалиха значително емиграцията и я ограничиха до десет нови заселника годишно. Това стана по моя препоръка; и до днес смятам тогавашното си решение за правилно, макар че то по своему допринесе за задълбочаването на конфликта не само в Съвета, но и сред останалите жители. Трябваше да избираме между две злини и съм убеден, че избрахме по-малката.

 

 

Гласът на стареца ме изненада със своята мека мелодичност и някаква нежна тъга; едва по-късно разбрах, че в него се скрива и нотка на печал.

— Имате пълно право не само на обяснение, но в края на краищата и на укор — каза той. — На този свят както първия път, така и повторно сте дошли не по своя воля и ако понякога сте се сърдили на родителите си, ще упреквате и нас в същия грях.

— За нищо не упреквам майка си — прекъснах го аз. — Винаги съм гледал на живота като на дар, а не като на наказание.

По устните му пробягна лека усмивка.

— Благодаря ви — каза той. — Само че който дарява живот, дарява същевременно и смърт. Мислили ли сте някога върху това?

— Разбира се, главно в пубертета. Оттогава оставих на мира философията.

— А какво мислите за правото на смърт? Какво ще кажете, ако сме ви подготвили за нея?

— Вижте — окашлях се аз, — това право съвсем спокойно ще оставя на другите. Без да ви затруднявам много, бих се радвал да узная какво е станало. Как е възможно да живея, а също къде се намирам по-точно. Може би това е някаква болница?

— Не, не е — поклати спокойно глава старецът. — Вие наистина сте умрял — още преди шестнадесет месеца. А днес бяхте… тъй да се каже… съживен.

— Как така съживен? — попитах аз и тогава ме обхвана естествено просветление. — Имате пред вид, че съм бил в състояние на клинична смърт? Толкова дълго?!

— Не става дума за клинична смърт — отново се обади спокойно той. — Умряхте, бяхте погребан и в гроба тялото ви бе подложено на биологично разложение. Не ми е приятно да ви рисувам драстични картини, но трябва, за да разберете напълно какво се е случило. И в тази минута тленните ви останки лежат в ковчега, в който бяхте положен.

Само веднъж в течение на целия приемен изпит нервите ми изневериха — това стана точно в този миг.

— Вие сте луд — изхърках аз.

— Не, инспектор Чапмън — намеси се изведнъж в разговора младият, който досега слушаше спокойно. За пръв път ме нарече по име и професия. Сега вече не се усмихваше и бързо продължи: — Преди няколко минути ви казах — добре дошли на небето. Това беше шега, а и донякъде символична метафора, но колкото и да е странно, някои нови членове в началото се хващаха. Трябваше да им поднасяме истината по малко, на малки порции. Както вече споменах, струва ми се, че вие май принадлежите към този тип. Никакво небе, инспекторе… но и никаква болница. За своя втори живот, да, добре чухте, наистина казвам за своя ВТОРИ ЖИВОТ — благодарете на науката и преди всичко на най-големия жив учен, професор Уилбърфорс.

— Е, добре — успокоих се аз. — Не се и съмнявам. Друго обяснение дори не си представям — освен ако, както ми се струва, всичко не започва с Крейн и моята смърт и не свършва с тази стая. Има обаче една малка подробност — на мен в същност още НИКОГА нищо не ми се е струвало.

— И не ви се струва дори сега.

— Добре. В случая бъдете любезни да ми кажете как сте ме съживили.

— С преместване на времето — отвърна спокойно старецът.

— Какво? Страхувам се, че не ви разбирам.

— Твърде сложно е и тук има много математика — продължи той. — Но ако имате повече търпение, ще се опитам да опростя нещата.

— Слушам. Нищо друго не ми остава и както изглежда, разполагаме с доста време. Надявам се, ще имате пред вид, че не съм Айнщайн.

Младежът отново се оттегли задълго от полето на действие на своя по-стар приятел.

— Добре е, че споменахте за Айнщайн — каза старецът. — Именно той пръв забеляза относителността на времето, пространството и движението и от тази идея изхождаха всички Айнщайнови последователи. Серан, Бичовски, Херер — не зная дали тези имена ви говорят нещо. Първият, който успя практически да използува новите постижения и да създаде легендарната машина на времето, беше едва професор Хари Уилбърфорс.

— Почакайте — намесих се аз. — За машината на времето съм чувал вече нещо. Но никога, общо взето, не ми е минавало през ум, че нещо такова би могло да съществува в действителност.

— Имате пълно право — кимна старецът. — Машина на времето, такава, каквато я описват в романите, действително не може да функционира. Не могат да се променят отминалите събития. Не може да се връщаш в миналото и да печелиш загубени войни, не можеш да променяш хода на историята и, по-точно казано, не можеш да възкресяваш мъртъвци. Всичко това е наистина само фантазия, реализирането й е недопустимо от законите на физиката.

— Но как тогава…

— Изложението ми наистина поставя на голямо изпитание вашето търпение — никога не съм бил добър оратор. Въпреки всичко позволете ми да продължа в логическа последователност, което ще ви помогне да разберете същността на нещата.

— Така, както помогна и на всичките ви предшественици, без да изключвам и себе си — прибави младият.

— Не съм казал нищо.

— Първото и най-важното откритие на Уилбърфорс беше откриването на индивидуалното време — продължаваше старецът. — Ще се опитам да минем без математика — постарайте се да разберете самия принцип.

— Индивидуално време?

— Да. До Айнщайн времето беше смятано не само за постоянна величина, но и за еднаква по целия свят. По-късно стана ясно, че това предположение е погрешно. Определението на времето като функция от скоростта направи възможно да се разбере различното му протичане при различни условия. Вашите сънародници практически доказаха Айнщайновите хипотези още преди петнадесет години; часовникът, поставен на една от първите космически станции, показа разлика във времето спрямо сравняващите устройства на земята. Така беше убедително доказано съществуването на индивидуалното време.

— Чел съм за това — отбелязах аз. — Казахте, доколкото си спомням, че става дума за вашия професор Уилбърфорс, прославил се с откриването на индивидуалното време.

— Не се е прославил, защото не е публиквал откритието си. Не искам, разбира се, ни най-малко да подценявам заслугите на Айнщайн. Но до действителна индивидуализация на времето се достигна едва сега, когато Уилбърфорс успя да го освободи от клещите на причинната връзка и да се движи с него свободно в пространството, а не обратното, да се движи чрез пространството във времето. С други думи, тогава, когато успя да докаже съществуването на времето като самостоятелна и независима субстанция с материален характер.

— Извинявайте, но сега съвсем не ви разбирам.

Погледът на стареца стана за момент неуверен.

— Може ли? — намеси се отново младият, но старият поклати глава отрицателно.

— Както разбрах — започна младежът, — всяко явление има своето собствено време, с което може да се подпомогне манипулацията на определена техника. Тази техника ние наричаме машина на времето, а феноменът, за който става дума сега, се нарича човешки живот, животът на конкретния човек. Протекъл в точно определен интервал от време, който можете да си представите във вид на отсечка. Възможно е с машината на времето отсечката да бъде просто взета и пренесена в друго пространство, където през този период протича друго, обикновено време. Сега обаче в бъдещето или в миналото. Но е възможно също така — на това обърнете особено внимание — да не се пренася цялата отсечка, а само част от нея. С други думи, да вземеш една определена част от живота на човека и да я пренесеш някъде другаде.

Вероятно съм зяпнал учудено.

— Така че… така че вие просто сте ме… пренесли?

— Именно. Все още не съм се изразил съвсем точно. Вижте, начертайте си на хартия отсечка. С пергел или с други инструменти я пренесете на друг лист. При това началната отсечка ще остане на мястото си, нали? Никъде не е изчезнала. Просто освен първата отсечка направихте и нова, същата като тази.

— Може би искате да кажете, че…

— Искам да кажа само това, което вече чухте. Машината на времето не може да променя реалната действителност. Ако сте умрели, значи сте умрели. Но времето, което сте прекарали на земята, тази ваша отсечка, съществува някъде отделно. Може да се хване и отново да се реализира. Веднага щом беше разбрана материалната основа на времето, стана възможно и върху него да се приложи законът за съхраняване на материята и енергията. Точно върху това се основава и откритието на професор Уилбърфорс, а също така и действието на машината на времето.

Малко дойдох на себе си.

— Все още не ми е съвсем ясно — казах аз. — Да не искате с това да намекнете, че аз съм двойник на самия себе си, докато моето истинско АЗ гние някъде в гроба, надупчено от куршумите на Боб Крейн?

— Точно така — потвърди младежът. — За да разберете още по-добре, вижте моя случай. Казвам се Джеф Карнаби — може би името ви напомня нещо? Веднъж разговаряхме за малко, тогава вие положително ми направихте по-силно впечатление, отколкото аз на вас. Но към това ще се върнем по-късно. Сега същественото е, че Професора беше така добър да се посвети на моята отсечка от време в момента, далеч преди тя да бъде завършена… тоест преди година. А това означава ни повече, ни по-малко, че освен скромната ми особа в момента в Ню Йорк има още един Джеф Карнаби, който спокойно си живее живота и е твърде възможно сега да се мъчи да се измъкне от ноктите на някой ваш колега от полицейското управление. Но вече ми е все едно, защото за НЕГО не нося никаква отговорност. Разбирате ли?

Най-после си спомних! Джеф Карнаби — беше може би преди четири години, когато разследвах аферата около писането и продажбата на дипломни работи в Колумбийския университет. Тогава накратко разпитах и Джеф. Успяхме все пак да издирим „работилницата“, където се раждаха зрели литературни разбори и есета за тъпите синчета на богатите татковци, но главния организатор на това предприятие така и не успяхме да открием никога.

— Джеф Карнаби! Значи вие сте били онзи, който…

— Да, инспекторе. В същност не — разсмя се той. — Не аз, ако сте разбрали правилно, това беше Джеф Карнаби първи, истинският. Уверявам ви, че двойникът, който стои пред вас, е напълно безукорен. В крайна сметка имам възможно най-сигурното алиби — по време на произшествието още не съм съществувал!

— Само че — замислих се аз — откъде сега знаете, че… Ако това е първата ни среща с вашето второ АЗ, как можахте изобщо да ме познаете?

— Не се сърдете, инспекторе, но все още не сте разбрали всичко. Въпреки че, общо взето, е просто. Професор Уилбърфорс не ме е отвлякъл от моя оригинал — да, мисля, че отвличане в случая е най-подходящата дума! — не ме е отвлякъл все пак без памет. Та аз зная всичко, което до този момент е знаел Джеф Карнаби, нося в паметта си същите следи и опит, взел съм, разбира се, и неговия характер, и всичките му природни белези. Нашите пътища се разделиха едва в мига на появата ми и затова не зная само онова, което е научил и преживял Джеф първи СЛЕД ТОВА.

 

 

Бедният Джеф — неговият хумор направи по-приятно пристигането ми на остров Нов живот; смехът, с който ме приветствува за прераждането ми, и до днес звъни в ушите ми. Да беше с нас тук, сред морето… Де да беше. Днес никой вече не може да съживи Джеф и при спомена за него Четвъртия професор само тъжно свива рамене. Такава беше цената, която решихме да заплатим. Докато все пак някога ще се срещна с Джеф Карнаби, с истинския Джеф, който може би досега е организирал в Ню Йорк нова фабрика за дипломни работи? За него ще бъда чужд човек, никога няма да разбере, че с двойника му съм преживял и радостта, и мъката на приятелство, каквото човек среща веднъж през живота си.

Спомням си изтеклите пет години работа на острова, пет години, през които служих като независим полицейски началник в нашия малък свят, като обикновен детектив и отговорник по опазване на реда едновременно. Спомням си временните успехи, които достигнах, но също и големите очаквания, които не можах да оправдая.

Убийството на Рико Полето разкрих аз един ден, щом успях да потвърдя подозренията на Джеф за кървавата сделка между Франк Карн и О’Балей. С уличаването на убийците пред мен изведнъж изникна нов основен проблем — въпросът за наказанието. Проектът на Първия професор не предвиждаше мисълта за наказаиие, но плановете, които не отговарят на новите условия, трябва да бъдат приспособени. И така, организирах първия затвор на острова. Въпреки че Съветът благодарение на подкрепата на Джеф и Професора призна моя авторитет, така и не успях да го поставя над всяко съмнение. Не измина и месец, и трябваше отново да покажа опитността си. Този път демонстрацията ръководеше „Хот“ Киавало с Дърк Найт, за разпръскването й прочее допринесе повече решителното противопоставяне на Сен Жует, отколкото моят сълзотворен газ. Само че и неговите аргументи постепенно губеха убедителността си, а проблемите и конфликтите с всяка година се увеличаваха почти в геометрична прогресия. Накрая на всички ни дойдоха до гуша, сляха се в един поток, който премина над острова като буен унищожаващ ураган.

Но това, за което ще стане дума, все още не предчувствувах по време на приемния си изпит.

 

 

— Инспекторе, искате ли да си починете — попита Джеф. — Трябва да разгледаме още доста неща, но може би трябва малко да си отдъхнете и да подредите всичко в ума си. В съседната стая можете да си полегнете, там има също сервирана маса и доста прилично зареден бар. Съгласен ли сте?

Поклатих глава.

— Не, Джеф, благодаря. Искам да узная колкото се може повече и по възможност по-скоро. Продължавайте, моля. Само… нямате ли цигара?

Джеф скочи и ми предложи.

— Извинете, че забравих — каза той. — Та нали вашият оригинал палеше една след друга.

Дръпнах струйка дим — моето второ АЗ се наслаждаваше на цигарата може би още по-силно, отколкото покойният Чапмън.

— Е, добре — продължих аз. — А сега може би ще узная защо именно аз бях избран и почетен да възкръсна.

— Предпочитам израза прераждане, инспекторе. Но позволете да стигна до всичко постепенно. Искате ли да продължите вие? — обърна се той към възрастния мъж.

— Не, Джеф — каза старецът. — По-хубаво разказвайте сам, знаете, че умеете това много по-добре от мен.

— Съгласен съм.

Джеф също си запали цигара, намести се удобно в креслото си и кръстоса крака.

— Продължаваме.

Това беше дълъг разказ.

— Най-напред — започна той — нека узнаете малко повече за професор Уилбърфорс. Светът почти не го познава. Сигурно няма да повярвате, че в днешния век на международни конгреси и научни дружества може все още да съществува брадат и усамотен учен, сякаш изрязан от алхимична лаборатория на страниците на илюстровано списание, но такъв учен действително съществува. Изглежда още по-неправдоподобно, че този самотен чудат учен е могъл да стигне до революционно, колосално откритие. И все пак това стана.

Професор Уилбърфорс живееше в Глазгоу и всеки кореняк шотландец сигурно би ви залял с презрение, ако случайно кажете, че Глазгоу е английски град. На младини, когато все още повечето му колеги го наричаха просто Хари, публикува няколко интересни труда. Още тогава стана ясно, че в него математиката и преди всичко физиката са установили чудесното единство на изключителния теоретик с ловкия експериментатор. Само че Уилбърфорс рано престана да публикува и непостояните приятели го забравиха. Онези от тях, които доживяха до дълбока старост, може би са прочели във вестниците от 1989 г., че седемдесет и две годишният професор Уилбърфорс се е самоубил. Но твърде вероятно е неговото име вече нищо да не им е говорело. Полицията дълго не се занимаваше със самоубийството на професора. Още повече, че както стана ясно, Уилбърфорс е боледувал от неизлечима бъбречна болест, която е вгорчавала последните години от живота му. Старецът е решил да съкрати мъките си — така звучеше единодушното заключение на полицията.

През деветдесетте години Уилбърфорс достигна до най-прочутото теоретическо откритие в своя живот и малко след това успя да създаде машината на времето. Беше едва на двайсет и осем години, когато над Хирошима падна първата атомна бомба, но никога не забрави този миг до радиоапарата. Не забрави и тогавашната си присъда над учените, дали в ръцете на хората такова страшно оръжие. Точно тогава реши да не публикува нито един труд, с който би могло да бъде злоупотребено по какъвто и да е начин. Професор Уилбърфорс беше най-чист идеалист. Мечтаеше за държава, управлявана от Разума, за нея вече бяха мечтали преди него Платон, Нютон, Томас Мор и много други, за свят, в който не ще властвува насилието, а разбирателството, за общество, което би могло да цени само себе си. Мечтаеше за Ново начало. Щом успя да построи машината на времето, дойде му наум, че неговата мечта би могла да се превърне в действителност.

Мъртвия Хари Уилбърфорс погребаха на малкото гробище в Глазгоу. В мига, в който върху ковчега му хвърляха първата лопата глина, новият Хари Уилбърфорс със своята машина на времето беше вече на хиляди мили далеч. Скоро ще се срещнете с него, наричаме го Първия професор.

Островът сред Тихия океан, на който се намирате сега, е както всички нас, рожба на машината на времето. Съществувал е на това място вече веднъж, докато преди две хиляди години не го е потопил в морето един от многото тектонични катаклизми. Първия професор си избра острова, за да създаде тук ново общество, и му даде символично име: Нов живот.

Първия професор е и първият заселник. След него пристигнаха следващите, така както професорът постепенно ги освобождаваше от несъвършения им оригинал и ги учеше на нов живот. През цялата първа година от съществуването на острова броят на неговите жители достигна само дванайсет души. След това професорът реши, че трябва да даде път на демокрацията: за новите прераждания започнаха да решават всички заедно и новите заселници бързо се увеличаваха. Пристигаха роднини и приятели, откриваха се изгубени съпрузи и разплакани любими, мъртвите наизлизаха от гробовете. Изведнъж всичко стана възможно, това беше неочакван нов шанс, чудо, това беше Небе!

Днес на острова живеят повече от триста жители. Ще срещнете сред тях и няколко редки екземпляра, които попаднаха тук благодарение на капризите на някои от първите заселници.

— Защо да съживяваме само наскоро починалите? — им дойде на ума. Убедиха Първия професор да използува всички възможности на машината на времето. И така тук, сред нас, живеят Хърбърт Спенсър, Сен Жуст, Чарлз Дикенз, дори и Сара Бернар. Едва когато някой изрече името Наполеон, Първия професор даде решителен отпор. Оттогава нашествието на исторически личности свърши, онези от тях, които живеят с нас, бяха принудени да се приспособят към новите условия.

Вече девет месеца избраният Съвет ръководи живота на острова, чиито единствени постоянни членове са Професорите. Сигурно ще бъдете поразен, че използувам множествено число. Да, това действително е така. Някогашният професор Хари Уилбърфорс днес съществува вече в три копия. Трябва да разберете едно: Хари Уилбърфорс не можа да създаде преди самоубийството си много по-млади варианти на своето АЗ, защото основното си откритие направи едва на преклонна възраст. Ако новият Уилбърфорс — сега Първи професор — беше на по-малко от шейсет и девет години, не би знаел все още принципа на индивидуалното време и не би успял да управлява своята машина. Преди три години взе едно решение, което може да изглежда на пръв поглед каприз, но не е така. Днес Първия професор е пак на седемдесет и две години и тежката му болест отново навлиза в заключителния си стадий. Вече не участвува в заседанията на Съвета, но ще го посетим, ако сте съгласни, още днес вечерта в квартирата му. Вероятно там ще се срещнем и с Втория професор, който междувременно пое функцията на обслужващ машината на времето. А що се отнася до Третия професор — знате ли какво? Оставете по-добре да ви изненадат.

 

 

Тогава свих рамене. След онова, което изслушах през последния час, едва ли нещо вече би могло да ме изведе някак от равновесие. Един професор, десет професора — като че ли не беше все едно?! Попаднал съм все пак в страната на чудесата, там е възможно всичко.

Колко скоро трябваше да разбера, че съм попаднал в страната на съвсем обикновени хора, с всички предимства и мъки, с всички грешки на противоречивата ни цивилизация! Нямаше да изтекат повече от пет години до мига, в който нашата малка група излетя от острова, набразден от взривове, където гаснеше животът и свършваше един благороден човешки експеримент.

Като сега все още чувам ударите по вратата и виковете на тълпата, обсадила сградата на Съвета. Виждам пролятата кръв и мъртвия Джеф, от чиито устни все още не беше изчезнала усмивката, с която пожертвува себе си, за да ни даде възможност да се измъкнем. Виждам горчивината на обезобразеното лице на Третия професор до машината на времето и чувам отчаяния му вик, с който отхвърляше възможността да запази откритието си.

— Трябва да се унищожи самото оръжие на злото! — извика тогава… И в минутите, когато пиша тези записки, сам се питам отново и отново дали е бил прав.

Какво остава да отбележа за историята на нашия остров? Първия професор умря по-малко от месец след пристигането ми. След бурни дискусии Съветът реши, че няма да продължават дори ограничените прераждания според субективните желания на определени лица, а единствено само с оглед нуждите на цялото общество. Може да се каже, че бях първият, който е дошъл на острова въз основа на този принцип. А след мен последваха лекари, инженери, готвачи… В края на третата година от пребиваването ми броят на заселниците достигна четиристотин и петдесет и Съветът решително спря емиграцията. Тогава се стигна до първите вълнения и Втория професор за пръв път заплаши, че ще унищожи машината на времето. Макар че можахме да овладеем ситуацията и временно да спрем спора около Прераждането, изплуваха все нови, дребни, но не по-малко остри конфликти. Постепенно се появяваше и се задълбочаваше имотното неравенство. Намираха се „изконни водачи“, които увличаха със себе си групички привърженици. Нашата старичка накуцваща „демокрация“ стана на пух и прах и за всичко се разразяваше гореща политическа борба. Като казвам за всичко имам пред вид онова, за което се борим и се караме на този свят от самото начало. За собственост, за помощ, за място под слънцето. Може би до най-големите размирици преди окончателната катастрофа се стигна след последните избори за Съвета, резултатите от които опозицията обяви за фалшифицирани. По онова време Втория професор вече не беше жив и в гениалния мозък на Третия професор окончателно назряваше мисълта за крушение. Тогава и аз също разбрах, че зародишите на кризата, с които Джеф ме запозна още първия ден, носеха в себе си генетическия код на трагичната й кулминация.

 

 

Джеф замълча и ми предложи втора цигара. Дойде ми наум, че би трябвало колкото се може по-скоро да се снабдя със СВОИ цигари, но преглътнах тази мисъл. За всичко това, разбира се, имаше достатъчно време, но досега не бях успял да накарам нито стареца, нито Джеф поне малко да се отклонят от предварителния си план. Сигурно знаеха какво правят; това се виждаше от факта, че целия досегашен разказ превъзмогнах без нервен шок.

Двамата мъже вероятно бяха провеждали подобни приемни изпити вече много пъти. Дали днешният вариант беше резултат от досегашен опит? Беше ли това просто рутина? Прилагаше ли тази специална комисия индивидуален подход към всеки новопристигнал? Беше ли целият разговор нещо като форма на тест, чиито резултати трябваше да решат бъдещото причисляване на новака към колектива от заселници?

Отговорите на всички тези въпроси тепърва ме очакваха.

— Инспекторе — каза Джеф, — всичко на този свят е въпрос на навик. Твърде скоро ще се сплотите с нас и фактите, които отначало ще ви изненадат, за кратко време ще се превърнат в съставна част от живота ви. Ще видите както всички останали, че се стараем да живеем колкото се може по-нормално. Работим, почиваме си, решаваме обикновени проблеми, развличаме се. Понякога дори се страхувам, че живеем твърде нормално, преценено от гледна точка на първоначалните намерения на нашия създател. Наистина островът се нарича Нов живот, но в много отношения нещата тук вървят по старите, утъпкани пътища. Заедно с паметта си сме пренесли в новия си живот и наследствеността на началното си съществуване с всички предимства и недостатъци. Не съм напълно сигурен дали покойният Хари Уилбърфорс е дооценил напълно това обстоятелство.

— Джеф — прекъснах го аз, — това, което казвате, звучи много логично. Обаче все още не сте ми отговорили на един важен въпрос — важен поне за мен. Защо именно аз, Джеф? Защо именно мен избрахте от царството на мъртвите?… Или, да се изразя по вашему, защо именно на моята временна отсечка са отделили Професорите ви своето скъпоценно внимание?! Да нямам тук някакви роднини, които са ме изискали? Ще се срещна ли тук с някоя от старите си любими? Или, трето, може би за пристигането си трябва да съм благодарен на своята професия? Ако мислите, Джеф, че все още не е дошъл моментът за отговор, не настоявам. Искам само да знаете, че именно това нещо ме интересува сега повече от всичко.

Младежът стана сериозен.

— Разбира се, имате право, инспекторе. Няма да ви държа повече в напрежение. За съжаление тук няма да се срещнете с никакви свои роднини и стари любими — вярно беше последното ви предположение. Вчера на острова стана убийство и Съветът реши да ви помоли да поемете разследването.

— Какво?! — дръпнах се аз. — Убийство на остров Нов живот?

— Звучи иронично — кимна Джеф, — но точно това наистина стана.

— Хм. — Изпуснах дим през устата и за миг се замислих. — Разбирам. Сега вече ми е съвсем ясно, Джеф, какво сте разбирали под това, че живеете тук дори твърде нормално. Проектът „Нов живот“ някак ви е пообъркал, нали?

Джеф погледна бегло стареца, погледът му сега изразяваше дълбока печал. Тогава отново се обърна към мене.

— Убедени сме — каза той, — че още не е загубено всичко. Нашият опит продължава. В края на краищата не сме ви извикали тук само за разследването на един случай, инспекторе. Досега на острова не сме имали никаква служба по охрана на реда, тук няма полиция. Представите на Първия професор за новото общество не включваха необходимостта от репресивни институции. За съжаление оказа се, че се е лъгал. Затова вие дойдохте тук.

Погледнах недоверчиво стареца, после отново Джеф.

— Искате да организирам тук полиция?

— На първо време за нашите нужди вероятно ще бъдете достатъчен само вие — каза Джеф. — За тази задача Съветът търсеше полицай от извънредна класа, мъж, който в интелектуално и физическо отношение да бъде на нивото на ситуацията, човек с богат опит в борбата с престъпността и в поддържане на реда. Може би ще ми простите, икспекторе, че предложих вас. Благодарете за това на своята прекрасна нюйоркска репутация, а също на впечатлението, което остави у мен някогашната ни кратка среща. Ако тогава разследването в университета не беше поел друг служител, Джеф Карнаби сигурно щеше да свърши много зле. Джеф Карнаби първи, разбира се — прибави отново вече с усмивка.

Пак настъпи минута мълчание. Обмислях дали трябва да благодаря на Джеф за особения комплимент, но не бях напълно сигурен дали наистина има за какво да съм благодарен. Та значи сега пак ще бъда полицай… В края на краищата това поне е работата, от която си разбирам. А ако съм успял да се справя с безогледните типове от нюйоркския подземен свят, не биха могли да ме разколебаят дори птиченцата от остров Нов живот. Във всеки случай мога да опитам.

— Знаете ли какво, Джеф — казах аз. — Най-добре ще се аклимитизирам при вас, ако се заловя веднага за тази работа. Кажете ми нещо за това убийство.

— Убитият се казва Рико Полето и пристигна на острова едва преди два дни. Върху тялото му намерихме следи от насилие. Това обстоятелство ще ви подскаже твърде много.

— Насилие?! Може би конкретно подозирате някого?

— Да. Позволете ми обаче отново да се отклоня малко и да се върна година назад. Точно тогава за първи път на някого му хрумна идеята, която според мене е подбудила вчерашното убийство.

— Слушам — казах с почти служебен тон и с комичното чувство, че в живота ми в същност нищо не се е променило. Седях си тук с цигара в ъгъла на устата, както винаги с малко издадена напред брада и с изучаващ поглед, съсредоточен върху свидетеля. Отново разследвах убийство и това, което Джеф разказваше тук, беше свидетелско показание. Цялата ситуация изглеждаше толкова абсурдна, както че ли беше плод на язвителното заядливо перо на журналист от либерален вестник. Въпрос: Какво ще направи нашето ченге, когато попадне между горски духове? Отговор: Ясно е — ще започне да разследва.

И така, значи разследвах.

— Първия професор — започна Джеф — предложи на хората идея, която отначало мнозина отъждествяваха с Небето. Тя беше действително много близка до приказните представи за Рая: „задгробен живот“, прекрасна южна природа, приятен климат, изобилие от най-различни видове плодове. Среда, в която трябваше да се развиват най-хубавите човешки качества. И най-вече относителното безсмъртие, защото с помощта на машината на времето всеки от заселниците можеше да бъде възпроизвеждан отново и отново.

Просто е чудно, че трябваше да изминат цели две години, докато някои хора се сетят, че с помощта на машината на времето би могло да се сътвори не само Небето, но и Адът. Там, където има награда, трябва да има и Наказание, казваха те. И лозунът, който написаха на знамето си, звучеше колкото по-убедително, толкова и по-коварно: Справедливост.

Добре знаете сам, инспекторе, колко често понятията отмъщение и справделивост са смятани погрешно за синоними. И скоро ще стане година от деня, когато общото събрание на всички заселници обсъди и отхвърли предложението на Стивън Балърд за възкресяването на Адолф Хитлер.

Позволете ми сега да се върна по-обстойно към миналото.

Балърдови са живели още в началото на века в Глазгоу, но през 1926 г. дядото на Стивън достигнал до съдбоносно решение и се преселил с цялото си семейство в Есен. Там намерил изгодна служба, а освен това във Ваймарската република социалдемократите били най-силната политическа партия, а дядото на Балърд бил стар профсъюзен деятел. Починал през март 1932 г., по-малко от година преди идването на нацистите на власт.

Неговият син и внукът му наследили от него политическата принадлежност и омразата към мъжете в кафяви ризи. Загинали в концлагера Бухенвалд през лятото на 1944 г. Младият Хари Уилбърфорс научил за смъртта на някогашния си съученик и най-добър приятел едва след войната. Четиридесет и шест години по-късно Първия професор прегърна своя все още двадесет и седем годишен приятел и с умиление го приветствува сред жителите на остров Нов живот. А преди година Стивън Балърд стоеше тук в центъра на събранието и с пламтящ поглед молеше за възкресяването на Адолф Хитлер.

— Светът, който напуснахме — твърдеше той, — не е справедлив. Баща ми не е обидил никого през целия си живот. Когато пред очите ми есесовецът му разби главата с приклада на пушката си, беше петдесет и шест годишен. И Адолф Хитлер умря на петдесет и шест години. Питам ви, къде е справедливостта?! Хиляди и милиони добри хора не видяха през живота си нищо друго освен мъчения и умряха в мизерия. Питам се — къде е справедливостта, къде е наградата за добрините и наказанието за злините? Стотици лумпени и човешки изроди доживяха сред разкош до дълбоки старини. И тези, и онези се превърнаха в прах и няма бог, който да претегли деянията им и да определи за всеки онова, което си е заслужил.

Стивън Балърд мислеше, че напредъкът на науката под формата на машината на времето ще може да поправи тази природна несправедливост. Искаше да съди Адолф Хитлер и въпреки че не го изрече, беше твърде възможно представата му за наказание да е съизмерима с ужасите, които бе преживял.

Мнозина разбираха Стивън и редица заселници бяха готови да се застъпят за предложението му. Знаете ли кой се обяви най-решително против? Сен Жуст. От очите му тогава излизаха искри и мнозина от нас си спомниха учебниците по история, вълнуващото описание на якобинския Конвент, на революционните трибунали и на Комитета за обществено благо.

— Ако е необходимо — викаше Сен Жуст, — ще призова Първия професор да свидетелствува като съдебен експерт. Съмнявам се обаче, че ще се наложи. Всички сами добре знаем, че машината на времето в същност не съживява мъртъвци, а създава само техни точни копия. Адолф Хитлер е умрял, Стив, нито вие, нито някой друг би могъл да го накаже.

— Говорите така, защото самият не познавате Хитлер — отбеляза хладно Стивън. — Добре, Хитлер е мъртъв. Но този, когото ще доведем тука с помощта на машината на времето, все пак също ще бъде Хитлер! Ще има неговото лице, неговите очи, неговия креслив глас. И ще има мръсните му мисли.

— Не! — отсече сухо гласът на Сен Жуст. — Не и още веднъж не, Стив. Чудовищният призрак, когото искате да доведете на острова, няма да бъде истинският Адолф Хитлер, а негов двойник. И вие добре знаете това. Твърдите, че съм по-снизходителен към главатаря на Третия райх, защото не съм го познавал. Лъжете се. Разказвали са ми за него и днес добре зная, че от времето, в което е живял оригиналът ми, е трябвало да изминат още две и половина столетия до кулминацията на ужасите, които човекът успя да измисли за хората. Зная това. Но също така добре зная, че е невъзможно да се разклати цялата система от юридически принципи, на които се опира обществото, злоупотребим ли с един от тях. Не можеш да осъдиш и накажеш човека за онова, което не е извършил.

Адолф Хитлер, когото искате да извикате към живот, би притежавал действително всички лоши качества на оригинала. Би имал неговата памет, неговата ненавист, в мозъка му би била закодирана налудничавата и престъпна концепция за световно господство. Не би притежавал само едно: миналото си! От правна гледна точка вашият Хитлер би бил невинен като новородено… защото би бил новороден! Ще трябва отново да му позволите да извърши всичките си престъпления, за да можете да го съдите за тях. Нима това е целта, към която се стремите? Това ли ни предлагате?! Сигурно не. Но ще ви кажа още нещо, Стив. Дори да можеше да бъде съживен истинският Адолф Хитлер, пак щях да бъда против. Да, добре ме чувате. Такова решение би било опасен и страшен прецедент и би се спуснало като лавина, която вече трудно бихме спрели. Вашата мисъл, доколкото произтича преди всичко от лични подбуди, е в основата си оправдана: искате справедливост. Не можете обаче да разберете, че след вас ще дойдат и други със свои предложения и молби. И те ще доказват правото си, и те ще призовават към справедливост. Ще трябва да задоволим желанието им и остров Нов живот би се превърнал единствено в голям затвор и място за екзекуции. Би се превърнал в пъкъл.

Бих искал вие, Стив, а заедно с вас и всички останали, да разберете едно: да се променя човешката история е не само технически невъзможно, но и юридически погрешно, това е и страхливост. От миналото не можем да избягаме, дори нещо повече — да се мъчим да го разкрасяваме. Носим го в себе си и в новите си подобия. А ако експериментът, в който живеем, има изобщо някакъв смисъл, той е единствено в това, че ще успеем да се поучим от миналото.

Това е всичко, което исках да кажа. Аз съм ПРОТИВ прераждането на Адолф Хитлер.

Джеф свърши разказа си. Беше толкова живо и ужасяващо, че за миг забравих за собственото си удивително приключение и се оставих да бъда напълно погълнат от драмата на този най-голям етичен проблем. И моят баща отплува след войната с военен конвой през Атлантика и вече не се върна… Въпреки това чувствувах, че Сен Жуст имаше право.

— Та тогава беше така, инспекторе — добави Джеф. — Ще си вземете ли още една цигара?… Когато Сен Жуст се доизказа, тишината се сгъсти. Стивън вече не настояваше на предложението си, но до края на вечерта изглеждаше замислен, вглъбен в себе си. Събранието на заселниците все пак отхвърли предложението да се използува прераждането като средство за възмездие.

— И вие предполагате — попитах аз, — че вчера на острова тази мисъл е била реализирана за първи път? Че някой е позволил Рико Полето да бъде съживен само за да му отмъсти?

— Да — потвърди Джеф. — Предложението на Стив, разбира се, е вдъхновило този човек.

— Кой е той?

— Мъжът, който помоли за прераждането на Рико Полето, се нарича Джером О’Балей.

— Следователно мислите, че той е убиецът?

— И да, и не, инспекторе. Мисля, че О’Балей е интелектуален подбудител на деянието. Извършителят на убийството обаче е бил вероятно Франк Карни, приятелят на О’Балей.

— Защо мислите така? Не би ли могъл О’Балей да извърши убийството сам?

— Не би могъл, инспекторе. Прекалено е умен, за да се остави да бъде хванат така лесно. Знаел е, че като подбудител на възкресяването на Полето ще бъде първият заподозрян, и затова се е снабдил с идеално алиби. В края на краищата аз самият мога да го потвърдя.

Нещо не ми се връзваше. За минута се замислих.

— Хм. Слушайте, Джеф, значи според вас Карни е бил само маша на О’Балей?

Джеф ме наблюдаваше с интерес.

— Най-малкото изглежда правдоподобно — отговори той. — Още повече, че алибито на Франк Карни за времето на убийството далеч не е непоклатимо.

— Само че психологически не се връзва! — Забелязах, че Джеф си размени със стареца развеселен поглед, за момент това ме засегна, но отново продължих мисълта си…

— Вие говорихте тук за отмъщение и също така ми обърнахте внимание, че тялото на убития носи следи от насилие. Знаете ли, не ми изглежда правдоподобно човек, който толкова жадува за отмъщение, да се откаже от личното си участие, и не би искал със собствените си очи да се порадва на мъчението на своята жертва.

— Само че… — започна Джеф.

— Че то е съвсем просто. Този, който е направил приятелска услуга на подбудителя на убийството, не е бил Франк Карни, а О’Балей. Франк е помолил приятеля си той да предложи възкресяването на Рико Полето и с това е поел върху себе си цялата тежест на подозрението. Следователно Джером О’Балей е съучастник в убийството, а може би в бъдеще Карни е щял да му заплати за тази услуга. С Рико Полето, обаче е имал сметки онзи, който си ги е уредил с него. Франк Карни. Знаете ли, Джеф, само едно не разбирам. Как е могла да ви убегне такава проста мисъл?

Джеф се разсмя и устните на стареца също леко се усмихнаха.

— Не ни е убегнала, инспекторе — най-после младежът престана да се смее. — Трябва да ви се извиня. Не се смея, разбира се, на убийството, а на себе си. Исках да си направя един малък опит — интересуваше ме колко бързо ще се сетите за онова, до което ние достигнахме след доста дълги размишления. Разбира се, реагирахме веднага и аз още веднъж ви моля за извинение.

Повдигнах рамене.

— Има ли убийство, Джеф? Или това беше само, общо взето, изпит?

Той стана сериозен.

— За съжаление наистина се стигна до убийство. Рико Полето е мъртъв. За вас остана само техническата част на случая — да разпитате Франк Карни. Уверен съм, че ще се справите лесно с това.

Аз също вярвах, че ще успея.

— Момент, Джеф — казах аз. — Явно обичате изненадите. А ми обещахте още нещо. Доколкото си спомням, отнасяше се до Третия професор.

— Да — кимна той и в очите му светнаха весели огънчета. — Само че не искам да ви подценявам вече за втори път. Не искате ли да отгатнете тази изненада сам?

Намигнах на Джеф и също се усмихнах.

— Ще се опитам.

Станах, направих две крачки към стареца и учтиво му се поклоних.

— Радвам се да се запозная с вас, Трети професоре. Мислите ли, че мога да бъда полезен на вашия остров?

 

 

Така завърши тогава преди пет години моят приемен изпит на остров Нов живот. Къде изчезна любопитното и самоуверено настроение от първите ми дни? Къде се загуби онзи хладнокръвен оптимизъм, с който вярвахме, че ще успеем да се справим с всички детски болести на нашето ново общество?

Плувахме шести ден из широкото море. Харгрийвз, Варга и Четвъртия професор играят на зарове. Сен Жуст все още гледа вълните. Елена спи. Елена…

Шерше ла фам. В края на краищата войната избухна заради троянската Елена. Въпреки че Елена в същност не беше от Троя… само че дълго време това знаеше само Джеф благодарение на познанията си по старогръцки. А след това аз, най-добрият приятел на Джеф.

Възкресяването на Хубавата Елена беше сериозна грешка… прекрасна грешка. Не само Джеф, който направи предложението, но в края на краищата и Варга, и още неколцина се поддадоха на примамливото желание да видят, както се казва, най-красивата жена в човешката история. Тази, която Парис получил като дар от самата Афродита, богинята на любовта.

Третия професор, общо взето, трябваше да бъде убеден с по-разумни доводи.

— Че какво, не е ли правилно — питаше тогава разпалено Джеф — на остров Нов живот да разцъфнат всички форми на божието творение?! Може би възможностите за напредък в науката противоречат на нуждите на нашето общество? — Джеф следваше древногръцка литература в Колумбийския университет; твърдеше, че машината на времето предоставя единствената, с огромно значение за неговата специалност възможност да се убеди в истинността на Омировия епос. Странно, на никого не му хрумна, че в известен смисъл за целта по-логично би било възкресяването на самия Омир; Третия професор, макар и колебливо, накрая се съгласи.

Въпреки това „научният“ проблем на Джеф остана нерешен, защото Елена, макар че дойде от гръцката древност, не беше Елена от „Илиада“. Както ни разказа по-късно, родила се в семейството на критски златар и никога не е прекрачвала границите на родния остров.

Общо взето, дори и онези, които по-късно викаха демагогски, че нейното възкресяване било признак за диктаторска злоупотреба с машината на времето, не намразиха Елена. Тя беше прекрасна. Все още е прекрасна, въпреки че драматичните събития от изминалите седмици забулиха погледа й с воала на страха и тъжната изненада. Макар че от всички обитатели на острова Елена беше преодоляла най-дългата временна бариера и беше пратеница на най-отдалечената от нас досега историческа епоха, тя се приспособи много бързо. Нищо не успя да я изведе от равновесие; поглъщаше нашата действителност с щастлива жажда, като че ли не съществуваше пропаст от почти три хилядолетия. Джеф наричаше поведението й скок на цивилизацията и прекарваше дълги часове в „изучаване“ на Елена.

Но той не беше сам. Случи се нещо почти невероятно, нещо, което никой от нас не можеше да предвиди. В Елена, дълбоко и безнадеждно, се влюби Третия професор. Нейната непосредственост и свежо очарование пробудиха в него отдавна забравени чувства. Професорът болезнено понасяше факта, че Елена, по-стара от него с хиляда години, е физически по-млада с цели петдесет години. Несъмнено трябваше дълго и тежко да се бори със себе си, докато отстъпи пред чувствата си. Накрая все пак се поддаде и така на острова се появи Четвъртия професор.

Беше на двайсет и пет години, беше млад, пълен с енергия и паметта му носеше закодиран само опита, който Хари Уилбърфорс беше натрупал до 1942 г. Не знаеше нищо за машината на времето, но обичаше Елена и Елена също се влюби в него. Джеф напусна бойното поле с горчива усмивка.

Казах, че войната започна заради Елена. Но дали в действителност беше така? Наистина — шерше ла фам?! Не вярвам. Не вярвам така, както се съмнявам, че тя беше истинската Елена от Троя, която стана причина за борбата между ахейците и войските на цар Приам. Войните не избухват заради красиви жени. Водят се и днес, както и преди в мига, когато стават привидно единственият или действително възможен изход от ситуацията, като отдушник за непримиримите интереси на групи, като разрешение на кризи и незадоволени потребности, като временен и кървав опит за установяване на ново равновесие на силите. Възникват по множество обществени и държавни причини, но нито една от тях не е ни най-малко романтична. Романтични могат да бъдат само ПОВОДИТЕ за войните.

Затова и не вярвам, че въпросът за възкресяването на Елена беше нещо повече от повод за борбата, която се развихри на остров Нов живот. Взривът, натрупан от неуспелия ни експеримент, трябваше да избухне; кога щеше да стане това, беше само въпрос на време.

Завършвам записките си. Как ли някога ще оцени историята нашата действителност? Не зная. Имаше ли право Третия професор, когато достигна до мисълта, че изворът на злото се корени в машината на времето, и остави откритието си да загине, така както загина и той самият? Лъжеше ли се Джеф, като виждаше главната ни грешка в наивната ни вяра във всемогъщата техника, която сама ще реши вместо нас нашите човешки проблеми? Не зная.

Четвъртия професор е сега на двадесет и пет години. Неговият мозък не е достигнал до върховия си размах, но зародишите на превратното откритие вече се съединяват в него. Може би след четиридесет и четири години, може би и по-рано, Четвъртия професор ще създаде отново машината на времето. Ще намери ли света вече по-зрял? Ще намери ли общество, което ще може да овладее този технически прогрес?

Може би. Това е единственият ни шанс. В самото начало на това събитие беше смъртта — моята собствена смърт. Затова я описах. Описах и онова, което последва, защото всичко стана част от моята съдба. Ако доплуваме и ако хората прочетат записките ми, тя ще стане поука за всички нас. За нас — хората.

Бележки

[0] Post mortem — След смъртта (лат.). Б.пр. ↑