Деница Минчева
Думи сред простора на душата…

Думи сред простора на душата.

Блъсват се във сивите стени

и отлитат.

Ще ми се след тях да отлетя

търсеща, намираща… какво?

Търсеща, намираща

печално искрена

безумно тайнствена

безмилостно единствена любов.

 

Думи в празнотата на душата

безмерно нежно блъсват ме от ръб,

намиращ се в самия край на твърд,

ограждаща бездънната,

безименна

и безнадеждна бездна

на безумието.

 

Думи в широтата на безумието …

просто няма.

Има бързи, хищни, малки, зли и жълти

спомени от някъде и някога

и може би от някого.

Но само може би.

 

В глухото и празно пространство

на безумието ми

красиви, лъскави, широки и предателски усмивки

няма да намериш.

Те крият се добре —

зад зъбите на весели чудовища.

 

Пищиш ли нощем в тихия си дом,

когато праз съня ти се промъкне

(като тялото на лъскава змия)

грозен, празен, кух и необоснован

страх, че някой те преследва,

за да положи нежни длани

върху шията ти и да стисне здраво?

 

а после ще се рееш над земята,

ще се промъкваш в чужди сънища

и ще полагаш нежни длани

върху нечий врат

докато той пищи във тихия си дом.

 

Една далечна сутрин —

назад или напред във времето

(или и двете)

една врата ще се отвори

и ще глътне

отдавна уморения ти жизнен дух

и после ще е мрак и нищета.

А ти, отдавна скъсал нишката

на своя ум,

безсилно ще се блъскаш

в сивите стени на нечия душа

и ще летиш към бъдеще тъй светло,

че ще изгори очите ти.

И после там ще свърши всичко.

Може би…

Но само може би.