Деница Минчева
Разговори

Донесе ми нощта подарък.

Малък и грозен.

Не ми хареса.

Попита ме — „Харесва ли ти?“

Казах й — „Много!“

Обичам нощта.

 

— — —

 

Малко и крехко,

при мен дойде детето на съня ми.

Целуна очите ми и каза:

„Избрана си.“

„За какво?“ — попитах.

„Да бъдеш свободна.“ — каза ми.

„А защо до сега не бях?“ — учудих се.

„Никой не е свободен безпричинно.“ — отговори ми.

„А ти сега имаш причина.“

Замислих се.

„И каква е тя?“

„Да възмездяваш.“

„За добро и зло ли?“

„Не. Ще възмездяваш хората задето живеят.“

„А какво е възмездието за това?“

„Смърт.“

Добра причина да се живее.

Нали?

 

— — —

 

— От какво бягаш, мъничка моя?

— Бягам от чудовището.

— Кое чудовище, дете ненагледно?

— Това, което се скри под леглото ми.

— От къде знаеш, че там има чудовище?

— Знам, защото сама го оставих

— да лежи там в прахоляка.

— От кого се криеш, дъще любима?

— От онзи, който ме нарани.

— Къде е той сега?

— Там под леглото.

— Под леглото и в мен — във сърцето ми.

— Тогава изхвърли сърцето си, мое момиче.

— Не мога. Той го изяде.