Деница Минчева
Ненагледна нощта е навън…

Ненагледна нощта е навън.

Аз безименна скитам на сън

и отварям заспали врати

и зад всяка от тях все си ти.

 

Плахо аз ти протягам ръка

нежно ти ми докосваш дланта

и невинни са зная душите,

но виновно се гледат очите.

 

С теб се срещаме само на сън.

От съня аз те дръпвам навън

там, където не може нощта

да ни стигне с граблива ръка.

 

Всеки път щом до мен доближиш

с обич моето име шептиш.

И като някаква тайна разкрита

в името ми любовта ти се вплита.

 

И така през нощта съм щастлива,

но когато сънят си отива

той далече от мен те отвежда.

Тъжна участ денят ми отрежда.

 

С ярост удрям по всички врати.

Плача, моля и търся следи,

по които след теб да вървя,

но затръшва се всяка врата.

 

И безименна пак си оставам —

свойто име без тебе забравям.

И единствено искам в нощта

да отварям врата след врата.