Елисавета Багряна
Пенелопа на XX век

1

ИЗМЕСЕНИ СМЕ от утайките на миналото.

Незнайно напластени с вековете в нас,

те оцветяват алената или синя наша кръв,

те отсеняват светла или тъмна нашата душа.

 

И ето — има ли костица в моя череп,

овал на мойта плът, на пръстите ми нокът,

полет на моя дух и порив в моето сърце —

които нямат своята прамайка или праотец?

 

О, минало! Ти — неизбежно зло или добро,

ти — бреме тъмно или светъл дар —

скъперник, сбиращ купища от смет и злато,

неуморим, неумолим, безсънен архивар —

 

живееш въпреки протеста или волята ни в нас —

натрупал стари инвентари в нашето сърце,

записал равносметката на нашите победи

и каталозите на нашите омрази и любов!

 

И ние — алчущи или творци на свобода, —

ний само сме марионетки в твоите ръце:

жестикулираме, вървим напред-назад,

крещим и борим се, и падаме, и ставаме…

 

О, тези страшни и невидими конци,

които ти отпущаш или дръпваш, но не скъсваш,

които теглят нашите съдби и свързват ни

с умрелите прапрадеди и се неродените правнуци!

 

Бих искала с един безумен скок в безкрая

да скъсам всички възли — и да видя

сама, освободена — себе си — лика си

без минало, без родословия, без възраст, име!

2

НЕ СЪМ аз древноелинската Пенелопа —

смирено да тъка и разтъкавам

и чакам двадесет години Одисея —

зареян по море и суша, запленяван

от нимфите на острови незнайни, —

за да се върне някога при мене, но тогава,

когато дори кучето едва го би познало.

 

Не искам да мъждея и трептя като кандилце

в монашеска килия,

да се топя като забравена свещица

в безплодния си пламък,

да плача над разпънатата карта

като над плащеница,

да гоня с мислите си ширините

и странни заливи,

да се боя от всички Еви по земята —

от бялата студена северянка

до тъмната и пламенна южнянка…

 

Не ми са доста всичките открития,

безкрайнита антени, кабели,

уплели въздуха, земята и водата,

за да ми тракат лаконическите телеграми

на твоята разнесена любов!

 

Аз искам да я сещам тук, животрептяща,

с най-първобитните изобретения —

петте с живота дадени нам сетива —

като последния човек на туй кълбо,

като най-бедното създание в света,

като последната и първата жена!

3

О, ПОЕМЕТЕ МЕ, безбройни пътища,

змии извити, съскащи в небето

и по земята, и в моретата.

 

Вземете моя непокой и светла жажда

и понесете ги от край до край в света,

и разлюлейте океаните,

 

от бреговете да излязат и залеят

на масите човешки океаните,

и да измият от земята тинята,

 

от дъно да разтърсят вкорененото

и вкостененото бездушие

на този век, потънал в тъмна алчност!

 

И в тоя земетръс да видя — в гръм победен

и в мълния, запалила небето —

да се яви мъжът — човек — творец.

4

ВИЖ МЕ — пак съм твоята, добрата,

предана и любеща жена.

Блика пак в душата ми съгрята

живата оная светлина,

 

като слънце, всякога що грее

твоето сърце и твоя път

и в духа ти, скитнишки зареян,

пее злите да заспят.

 

Завърни се в тихото огнище

подир толкоз лутане в света

и живота разглобен, разнищен

моите сълзи ще осветят.

 

Ти не знаеш с колко твърда мъка

моя път самотен е постлан,

в тези дни и нощи на разлъка

колко светъл плам е разпилян.

 

Виж ме — съща сред безброй промени,

виж ме — чиста в чиста светлина,

виж ме — първата и сетне — мене,

твоята и вечната жена!