Елисавета Багряна
Кей

Когато стъпих на това крайбрежие,

на кея бяха изобилен лов стоварили

и сякаш прилепи, разпънатите мрежи

тъмнееха и шумно разговаряха рибарите.

 

На този кей, на този малък остров,

от два различни свята идещи, се срещнаха,

кръстосаха се като копия изострени

съдбите ни — съдби скиталчески и безутешни.

 

Кръстосаха се само — и с прободени

души и мисли, и в кръвта с една отрова

завърнахме се в корабите — и в безброден,

самотен, неизвестен път се впуснахме отново.

 

А вечерта като прегръдка топла

на рамената, тръпнащи от скръб, се слагаше.

Далечността топеше всеки вик и вопъл,

на всичко свикнал, тих и сънен кеят се протягаше…

 

И не тъй, както в драмите на сцената —

морето пак бе като меден диск изгладено,

небето гледаше отгоре незасегнато

и с песни в кръчмите пропиваха лова продаден.