Елисавета Багряна
Остров

И пак, догарящ, отмалял, денят увисна

на тъмните криле на вятърната мелница.

Като вълна вечерната прохлада писна

челата на рибарите и бедните преселници.

 

Животът някъде върви с железни стъпки

и с главоломен устрем. Някъде събития

връхлитат и бушуват. Хиляди претъпкани

съдби човешки и народи вихъра помита.

 

Тук само ехото едва-едва достига

като притихнал морски шум, или пък вечен

моряшки разговор, след някакво пристигане,

за бури и за корабокрушения далечни.

 

И тези бедни, прости хорица, откъснати

от оня свят кипящ, оставени на божиите

ръце, без ропот кърпят мрежите си скъсани

и щом са сити — мирен е животът и несложен…