Елисавета Багряна
Светло пиянство (монолог-гротеска)

На Сирак Скитник

Какъв невероятен ден,

каква невероятна дата,

как чудно всичко е край мен!…

Гореща, сладка е мъглата —

като от вряло мляко пара.

Самата кал е сякаш чиста

и мек, и топъл тротоара.

По жиците като мъниста

нанизани връбчета трепкат.

И аз не ходя, а летя

с правоъгълните си подметки,

като че две крилца растат

на моите нозе човешки —

като на древния Меркурий…

Но прави и такива грешки

съдбата, тази стара фурия!

 

А над сърцето, съкаш въглен

тежи и сладко ме гори

от тази сутрин джебът пълен.

Но вие мислите — пари?

Не… две-три златни нейни думи —

единствени на този свят.

 

Не съм пиян, не съм безумен —

от всички днес съм най-богат,

от всички днес съм най-щастлив!

И затова не както вчера

е днес, а — ново и красиво.

Какво, че в стаята треперех

от студ като във мавзолей,

а печката е само паметник

от дни, когато огън тлеел е?

Какво, че в шкафчето врабче

не би намерило парченце

глада си птичи да насити?

О, всичко тук е относително!…

 

Звънят трамваи, тичат хора,

реват, фучат автомобили,

крещи подире ми шофьор:

Пиян ли, глух ли си?

 

— Но, мили,

на този свят, така прекрасен

и всеки ден тъй чудно нов,

кажи, не е ли все едно

от що ще бъдеме прегазени —

от трен, трамвай, автомобил

или — от някоя любов?