Елисавета Багряна
Светлина

Изправена до малката врата

като огромен знак на удивление

пред пътя, виещ се в безкрайността,

пред неизгледното поле зелено —

 

тополата пронизва небосклона.

Аз знам — когато в нейното подножие

отметне сянката една колона

и слънцето глава зад нея сложи,

 

тогава там тръбите затръбяват —

в града и хилядите морни тръгват

да дирят отдих и забрава,

умората и грижата изтръгващи.

 

Тогава ти повдигаш отмалял

чело от своя труд и в твойта мисъл

аз оживявам

пак — и оня бял,

извиващ път към мене те пониса.

 

И аз запявам. Искам тоя свят

с възторжената песен да изпълня.

Да бъде с нея пътя ти залят,

като река към мен да носи чълна ти.

 

Да бъде искам слънце и луна,

за да изпълвам нощите и дните ти

с неугасима, жива светлина —

от дълбините долу — до зенита!