Елисавета Багряна
Словенски вечери

1

ЧУДНИ ВЕЧЕРИ във Викърче, когато

селската камбана звучно отзвънява

и бучи призивно пълноводна Сава —

майка, мащеха и дойка на полята.

 

Плахо пламват първи светлинки в къщята,

хълмове се изострят, потъмняват

и вечерницата ярко заблестява

над Триглава, издигнал лоб в далечината.

 

Бди той мъдро над прекрасната Словения —

залюляла в скутовете си зелени

първа рожба — радост в бури и неволи.

 

Бди и бащиното му благословение

прозвъняват всички църквици, проболи

с тънки шипове небето на Словения.

2

ОТ ВРЪХ НА ВРЪХ, от хълм на хълм, от дол на дол

откликва се вечерен звън стогласно

в безбрежността на тази вечер ясна,

в която всеки шум и глъч би бил разкол.

 

От връх на връх, от хълм на хълм, от дол на дол

вървим, вървим и гледаме прехласнато

огньовете на залеза, що гасне,

разперил над Триглав коралов ореол.

 

И там, от хълм на хълм, от връх на връх, в забрава,

с издигнати, просветнали чела,

една безкрайна върволица преминава.

 

Един народ смирен, израсъл в теглила,

с една съдба, немайчински корава,

дълбае в хребета гранитен — стъпала!

3

И АЙДАТА ПОЖЪНАХА, откараха. Покорен

опъна кърът нови, тъмно-писани кенари.

В една нощ само побеля Триглав и се затвори,

и лумнаха в горите жълтоалени пожари.

 

Ти, мой зелен оазис на безгрижност и отмора,

вий, гостолюбни хора, тихи, предани другари,

вий върнахте ми пак съня, звездите и простора

след толкова беди, що лиха орис ми стовари.

 

Но дните се изнизват, скъсан наниз в мойте пръсти,

и утре мен не ще ме има вече в тази къща,

но този път, под сянката на тези клони гъсти.

 

Ще ида там — де спомените чакат, черни кръстове

с разтворени ръце, и грижата е вечно съща, —

отдето бягам — и където винаги се връщам!