Елисавета Багряна
Нова Атлантида

На Кемал Ататюрк

Невиждано, странно небе азиатско,

и ти, вечно слънце на Изтока!

Мираж ли са сините облаци, плувнали

в зелено небе над някаква жълта земя?

Мираж — фантастичният залез,

разгънал над мен своя веер паунов?

 

Не, ето градът — Атлантида възкръснала,

понесла столетия жажда и глад,

отново родена в пустинните пясъци.

Дъщеря и царице на степите, Анкара,

чертаят в нощта твойте хълмове сиви

силует на огромна двугърба камила,

за отдих в пустинята легнала.

Трептят и зоват светлините,

обсипали твойто седло като бисери…

 

Но мъртви са старите приказки.

Харун-Ал-Рашид е в немилост.

Легендата става живот (да живее животът!),

живот, изкован с млат и чук!

 

И там, две очи пронизителни

не спят, прожектират в безкрайното бъдеще

лика ти огрян, като фокус събрал

лъчите на Новия Изток —

шест огнени лъча, що сочат,

че слънцето все пак изгрява на изток!