Елисавета Багряна
Параклис на пътя

1

И ЕТО ГИ — просторните морави

и първите разцъфнали дървета,

и пролетта, която бях почти забравила,

и слънцето, което горе свети.

 

След оня шум и душните вагони —

струящия се въздух на гората

и свежите, преплитащи се клони,

и златната смола, потекла по кората им.

 

Чия ръка незнайна ме притегли?

Кой дух добър пред мене вярно мина?

То беше твоята любов задгробна, негли,

и образът на свидното ни минало.

 

И ето тук — на същата тераса —

дойдох и мълком галя този камък…

Напразно мислех раната зарасла

и вярвах във изпепеляващия пламък.

2

МОЯТ ЧАС тогава не почука,

не умрях от пламналия стожер.

Но сега какво да правя тука

без сърцето си обичащо, о боже?

 

Бият пак неделните камбани,

грее слънцето, цъфтят цветята,

от ветреца леко разлюляни,

гонят се вълните на нивята…

 

Аз вървя и гледам, но студено

и безрадостно мълчи сърцето.

Образите бягат, отразени

не в очи, а в стъклени парчета.

3

СЕГА ЗНАЯ: не греят в небето звездите

за отмора на нашите погледи влюбени,

не тъмнее дъбът, не ухаят липите,

за да можем под тях като в сън да се губим…

 

Ето, ти си отиде — и аз ще си ида.

Още някоя пролет и лято, и зима —

и на двата ни кръста, далечни, невидими,

имената ни може би няма да има.

 

А в небето звездите все тъй ще си светят

и ще тегнат гроздовете зрели наесен,

а напролет отново ще цъфнат дърветата

и под тях други двама ще минат унесени.