Елисавета Багряна
Смърт

Каква непоносимо страшна пролет,

когато вън се птиците прелетни връщат

и слънце грее, и капчуците ромолят,

а тук — мъртвец лежи у тебе в къщи!

 

Ти чуваш още думите последни

и още чувствуваш милувката му топла

и погледа, със който те погледна,

когато се откъсна сетния му вопъл.

 

И спомняш колко любещ и отдаден,

гасеше най-нищожната сълзица твоя,

а днес ридай, моли, в праха без сили падай —

лежи, полуусмихнат и спокоен.

 

И ето, слънцето да угасиш желал би

и катастрофа мирова да предизвикаш,

а само се полюшваш в тихи жалби

и сълзите, пресъхнали, не бликат.

 

Какво? — Смиреност? Мъдрост? И прозрение?

Когато сам си труп безжизнен, бездиханен?

Не крие ли самото примирение

най-страшното човешко отчаяние?