Валери Иванов
Сърдечно затишие

По мъжки с живота, с нескрита охота — губя разум и сила.

И не вярвам в сълзите ти, мила…

Твърде скоро, твърде отскоро, окончателно спрях да говоря.

И не говоря — за да не спорим!

Това е то — орис — печален и в горест,

залитнах по пътя към ада!

Търсех пощада.

Търсех награда —

за онези безброй облаци сини,

за онази изящна жертвена клада

в нашия приказен рай,

в нашите десетки съвместни години…

В гнева си — заплюй ме,

маскирана — викай,

разкажи на всички — колко съм „Господин Никой“!

И не плачи, скъпа!

Лудост.

Бях безпощаден.

Бях до възнемога отдаден и по пътя не срещнах чудо,

не затворих първата глава на безкрая,

нито буркани с компот,

и не изпрах нито една кирлива риза, както в казармата…

Криза!

Голташка кесия.

Дори и в просия — ще остана спокоен.

Ще си тръгна без ропот,

ще си тръгна без похот —

развенчан непокварен,

изсърбал попарата.

Хлопа черната сврака.

Наздраве!

Ето я — последна — гарата — сторена и непреодолима!

Здрач капе над двама ни диво. За всеки — доза отрова.

Живо — блесва слънце и грейва пъклен копнежът

да диплим наесен чеиза, като сърдечни затишия…

Как да опиша в тези каканижия

онази лепкава киша, която ме нищи…

Приклеквам по пътя бездомен,

като куче, което отронва хрип и се бои да излае!