Валери Иванов
Майка ^[0]

Полунощ е. Всичко спи.

Мракът чер воал е пак разперил.

Чака в мрака бедна, дрипава старица —

с притисната глава о студената стена…

 

Своя син тя чака —

от фронта, лейтенант.

И готова е да чака още, още…

в този мрак, с очи немощни.

 

Отнейде глъхнат глухи стъпки,

жената скача, но… уви!

След парещите нервни тръпки —

несретни… майчини сълзи.

 

А небето горе — черно. Черно!

Сякаш в траур я топи.

Няма го Димчо… и безутешно,

прокоба — сянка — мислите гнети.

 

„О, боже, боже!“ — в безмерна горест,

в сиротен хрип отекват молебни слова,

в очите блесват гневни мълнии,

надежда гасне в клетата душа.

 

Полунощ е. Всичко спи.

Мракът чер воал е пак разперил.

Чака в мрака бедна, дрипава старица —

с притисната глава о студената стена…

 

Всуе… И времето отлита скверно,

от студ сковани — нощите немеят…

Тя безконечно чака — упорита, верна —

да й прошепнат, че убит е той — не смеят…

 

Великомъченица, изнурена, горда,

притваря клепки старата едва,

а вятърът свисти като флигорна,

ехиден — ниско в пустошта.

 

Устните мълвят: „О, сине!“,

сълзите текат, ръцете съхнат…

И сякаш никой няма вяра да й вдъхне!

Удар. Стон. След миг кръвта ще рукне!

Финал… Като в легенда свята,

оттътва подир мъртвите скрижал:

„Полунощ е. Всичко спи.

Мракът чер воал е пак разперил…“

 

За миг да помълчим пред свободата…

Геройска смърт поетът е намерил!

 

2 октомври 1973 г.