Христо Пощаков
Събота, десети април

„Какво хубаво тефтерче! — бе възкликнала Мария. — Виж как подхожда на чантата ми!“

Николай изпълни желанието й. Съвсем спонтанно, с открита душа — доволен, че може да й достави радост. Ако беше поискала, щеше да подари всичко в стаята си, заедно с въздуха, който дишаше. Защото вече бе подарил себе си, а в преобразения му, лишен от егоизъм свят, вещите бяха изгубили предишната си значимост.

Жегнати от спомена, очите му се навлажниха. Колоните от цифри върху листа трепнаха, заиграха неясен танц и се превърнаха в размазани островчета. Принуди се да свали очилата си. Извади кърпичка, смутено изтри стъклата, след това крадешком я прекара по клепките си.

Не го забелязаха. Срещу него Петкова продължаваше да се гримира, на съседното бюро Иванов прибираше папки с явното намерение да си тръгва.

— Чао, Кольо — измънка той и облече балтона си. — Остави от сметките и за утре.

"В него има и календарче за следващата година — бе продължила Мария. — Да видим в какви дни се падат празниците. "Докато той си играеше с косата й, тя съсредоточено заграждаше датите с кръгчета.

Петкова прекъсна мислите му. Николай разсеяно кимна с глава и с безразличие изпрати натъпканите й чанти, които изчезнаха зад вратата. Жизнена и цветуща, Мария се върна в него, усети, че от самотност му прилошава. Беше се заразил от неизвестна досега, жестока болест, чиито фази ставаха все по-тежки. „Мария, Мария!“ — звучеше в съзнанието му и тази единствена песен препускаше по отслабналата му воля.

Не искаше да признае, че тя го напусна поради собствените си груби интереси, продиктувани от известността на режисьора с пооредяла сива брада — роднина на нейна приятелка. Приличаше на проскубан козел и притежаваше солиден опит в разводите, но Мария упорито защищаваше постъпката си, като пред общите им познати твърдеше, че бил страшно умен, съвсем различен от другите, което неотразимо я привличало.

Оттогава измина доста време, ала с присъщата на безнадеждно влюбените наивност, подсилена с почти суеверна вяра, Николай смяташе, че тя неминуемо ще се разочарова от избора си и непременно ще го потърси. При най-лошо стечение на обстоятелствата, това трябваше да стане след няколко месеца — сама го беше предложила. Тогава щеше да има безболезнен повод да превъзмогне накърнената си гордост, а той бе готов да й прости предателството — обичта му го тласкаше към всякакви компромиси.

Струваше му се невъзможно да е забравила. Докато разглеждаше тефтерчето, Мария бе хванала ръката му и заявила съвсем сериозно: „Искам да обещаеш нещо: каквото и да се случи между нас, държа на твоя рожден ден да бъдем заедно. Гледай, десети април се пада в събота, отсега можем да си съставим програма. Преди обед ще се разходим из парка, след това ще отидем на ресторант, после на кино, изобщо ще прекараме деня само двамата. И всеки ще разкаже на другия как е живял, какво е постигнал. Обещаваш ли?“

Той се бе съгласил с усмивка — прикри, че казаното от нея го засегна. Приемаше Мария като неделима част от живота си и в собственото си бъдеще я виждаше до себе си. Не допускаше, че тя си е правила тънки сметки, методично се е подготвяла за раздялата и е била от онези практични жени, които дори да установят нова връзка, за всеки случай оставят вратичка към старата.

Потънал в горчиви размисли, Николай бе изгубил мярка за времето и влизането на чистачката го сепна. Тя поздрави, чевръсто размаха мокър парцал и без да се интересува от проблемите му затананика изтъркана от употреба, глупава песничка. Той въздъхна, прибра калкулатора в чекмеджето, събра на куп разхвърляните по бюрото листа и вяло се отправи към закачалката, където търпеливо го очакваше поизносения му кожух. След малко прегърбената му фигура, понесла всички нещастия на Вселената, се вмъкна в оживения поток от забързани хора, помъкнали елхи и пакети за новогодишните празници.

„Мария, Мария!“ — пееше тролейбусът на спирката. „Мария!“ — нашепваха снежинките по стъклата му. „Мария…“ — плачеха оголените дървета по улицата и отброяваха стъпките до дома му.

— Купи ли хляб? — попита майка му вместо обичайното „добър вечер“. — Не се събличай, отивай докато е отворено!

— Като се върне, да преточи сока на зелето в мазето — провикна се в коридора баща му. — Стига е мързелувал!

Все още замаян, Николай се смъкна по стълбите. Излезе през остъклената врата на входа и едва стъпил на тротоара, разбра, че с него става нещо особено, неизпитано досега. В главата му се въртяха думи, подреждаха се по определен начин, трептяха като струни на арфа и добиваха съкровен смисъл. Когато стигна до магазина за хляб, той изненадано промълви: Вървя по улицата заснежена над мен мъждеят лампите студении всеки срещнат женски силует ме кара да се взирам и изтръпвам

Николай влезе в магазина и се нареди на опашката, но думите не спираха да възникват. Блъскаха се, изместваха се една друга, продължаваха да се подреждат. Този странен процес сътвори нова строфа: Забивам нокти във дланта сии болката на сини възли поражда в мен копнеж огромен. Аз съм самотен и безпомощен…

Стана му тъжно и изпита неимоверна жалост към себе си. Преди да подаде парите на продавачката, успя да се стегне, но му се стори, че хората зад него са отгатнали тайната, а полулюбопитните-полусъчувствени погледи се впиват в тила му. Той се измъкна навън с облекчение, скри се зад ъгъла на пресечката… и думите отново заеха съзнанието му. По пътя към къщи те укрепваха, набираха сили, звучаха като тръби на орган. Отнета ми е свободата! Градът ме мачка със стените си оголении се присмива с хилядите си момичета. Една коса и две очи отчаяно обичам!

Стиховете се оформяха все по-лесно, страдаха с него и същевременно носеха успокоение. Околният полумрак доби лилава мекота, а сградите се превърнаха в ефирен декор — безплътен и увиснал във въздуха, чиято реалност се потвърждаваше единствено от топлината на хляба в ръцете му.

Николай вечеря набързо и въпреки протестите на баща му се затвори в стаята си. Новата дарба, която се бе появила напираше, предизвикваше непреодолимо желание да бъде фиксирана върху хартия.

Той се порови в шкафа и намери празна тетрадка. Седна на леглото, извади от джоба на сакото си химикалка и без да се замисля за литературните му качества, сравнително лесно написа първото стихотворение. След това започна друго, което не вървеше гладко. Задраскваше, поправяше, мъчително изживяваше сътвореното; блуждаеше, откриваше различни светове, останали затворени под пластовете на собствените му чувства. Измъчен, но удовлетворен, Николай го завърши и се зае със следващото.

Някъде към полунощ, той изписа и задната корица на тетрадката, ала бе убеден, че все още не е сътворил най-важното: не бе въплътил в стихове една илюзия, която страстно желаеше да се превърне в реалност.

Отначало идеята му се стори безумна, но пресъхналите му устни промълвиха „Мария!“, и реши да я осъществи. До обещаната среща оставаха ЦЕЛИ ЧЕТИРИ МЕСЕЦА, беше останал без сили да брои дните, които го деляха от рождения му ден. Искаше му се да сгъсти времето и същевременно да го ускори, а стиховете му да се превърнат в своеобразна машина — да го пренесат в бъдещето за да се срещне с нея; да чуе звукът на гласа й, да се увери, че тя наистина съществува!

Николай знаеше, че се самозалъгва, ала огромното му желание доминираше над разсъдъка и приковаваше очите му към окачения на стената пластмасов календар, чиито месеци, дати и дни се нагласяваха чрез прости механизми. Той стана, доближи се до него и пръстите му натиснаха малките бутончета. Смени годината, денят, месеца и датата. После се върна на леглото, взе тетрадката и написа на челната корица: Утре е рожденият ми ден, утре аз безмълвен ще те срещна…

Когато завърши стихотворението, почувствува, че силите го напускат. Не съблече дрехите си, загаси нощната лампа и притвори очи. Преди да се унесе в сън отново прошепна „Мария!“, стори му се, че по улиците запяха капки.

Събуди се късно, погледна часовника и се стресна — беше закъснял за работа с повече от час. Затича се към банята, оправи набързо тоалета си и като тапа изхвръкна към кухнята.

— Станал си раничко, друг път спиш до обед — отбеляза майка му, заета с приготвяне на мекици. — Хайде, честито момчето ми! — продължи тя и непохватно го целуна по бузата — внимаваше да не го оцапа с облепените с в тесто ръце. — Докато свърша със закуската, свали килима и го изтупай, сгънала съм го в коридора.

— Защо? И без това закъснявам за работа — отвърна Николай объркано.

— Събуди се най-сетне, днес е събота!

— Мислех, че е сряда… — измънка смутено, но срещна насмешливия й поглед и тръгна към вратата.

Гледката пред входа го изуми, през изтеклата нощ бе станало чудо. Снегът беше изчезнал, в чистото небе грееше слънце. Подухваше топъл вятър, който разнасяше по плочника хиляди бели листенца, опадали от цъфналите дръвчета в околните дворове. Николай се върна във входа, извади вестник от първата попаднала пощенска кутия и трескаво го разгъна. Не искаше да повярва на очите си, но броят беше от десети април.

Той изпусна килима и седна върху него. Постоя малко като гръмнат, после се окопити, скочи и го повлече към асансьора. „Не трябва да мърдам от къщи, Мария ще ме потърси!“

Остатъкът от деня премина в нетърпеливо очакване, но тя не се обаждаше. Късно след обед, изтръпнал от нерви, Николай вдигна телефонната слушалка и набра шестте цифри. Бяха се врязали в паметта му — толкова пъти ги бе премислял, струваше му се невъзможно да ги забрави.

— Имате грешка — отвърна миловиден женски глас.

Той отчетливо повтори телефонния номер и името, което изгаряше мозъка му.

— Същият е — разсмя се приятно непознатата. — За съжаление през последните двадесет години на него се е обаждала Весела, дори когато е била бебе. Не разбирам защо така настоявате тя да бъде Мария? Нима е незаменима?

Николай стъписан отпусна слушалката, смаян от невероятния факт. Реалността беше сменила измеренията си — беше изхвърлила от себе си съществуването на Мария. Бавно и нерешително, отново долепи хладната пластмаса до ухото си.

— Ало! — звънна нежна камбанка. — Защо мълчите?

— Кой знае колко ще платим за разговори — промърмори свадливо бащата в кухнята, после взе отварячка и я постави върху гърлото на запотена бутилка бира. — Повече от час дрънка глупости.

— Остави го на мира, поне спря да въздиша — защити го майката. — Я да направя торта, чух, че кани някакво момиче на гости. Но преди това ще поднеса подаръка, който купихме за рождения му ден.