Христо Пощаков
Произшествие на Клеопатра

Карантинният сектор беше останал назад, тракането на магнитните подметки заглъхваше в порестата облицовка на коридора. Острите ръбове на талона за назначение се врязваха в дланта му, изпотена от притеснение. Все още не можеше да повярва, че се намира на къс скала, отдалечена от Земята на милиарди километри. Марк отново погледна капитана до себе си — присъствието му гарантираше новата реалност в живота му.

Поредната шлюзова преграда се отмести, попаднаха в осветен тунел, насочен към недрата на астероида. Малката като детска играчка платформа, с лекота ги понесе на долу. Към края на пътя й, телата им натежаха — бяха навлезли в зона на гравитационни усилватели. Спряха пред нисък свод, зад който се забелязваше фоайе, с наредени една до друга врати.

Капитанът докосна кръглата подутина на брава и открилият се тесен отвор ги пропусна в продълговато помещение. В дъното му, зад полукръгло бюро-пулт ги очакваше възрастен човек с уморено, изпъстрено от бръчки лице. Беше знаменитият Кронин, пионерът на мините в космоса. Марк нееднократно бе виждал снимката му по вестниците.

— Транспортният кораб пристигна по предназначение! — рапортува капитанът и отдаде чест.

Кронин делово се ръкува и ги покани да седнат.

— Предполагам, че полетът е преминал нормално — изрече приветливо и неочаквано смени гласа си. — След час започваме товаренето на контейнерите с готова продукция. Вие, младежо, вероятно сте новият координатор на мината, Марк Белов, ако не се лъжа. Ще присъствувате при зареждането на кораба, искам да проверя степента на професионалната ви квалификация. До тогава се настанете в двадесет и осма стая. Не се мотайте, половин час преди указаното време ще се срещнем в общия салон, за да ви запозная с персонала свободен от смяна. Оставете талона за назначение, действувайте.

Замаян от бързото развитие на събитията, донякъде засегнат от сухото посрещане, Марк бързо подреди малочислените си вещи. Простата обстановка на стаята беше изучена веднага, надникна в тоалетното помещение. От огледалото над стъклената мивка го изгледа собственото му смутено лице. До срещата с Кронин оставаха десетина минути, не го свърташе на едно място. Излезе в коридора и едва не се сблъска с едър човек на средна възраст.

— Извинете — каза непознатият. — Всъщност се бях запътил към вас. Получих радиограма от Сикарев, имаме общи приятели. Приятно ми е, Слав Сабрински. Може би името ми ви говори нещо.

— Разбира се, Сикарев често е споменавал за вас! Нали знаете поговорката за приятелите?

Зарадван от новия обрат на нещата, Марк тръгна с него към общия салон. Още с влизането си в него, доби приятно впечатление. Шахматни масички, холовизори, електронни игри. Малобройните групички хора не скучаеха. Сабрински започна да изброява имена и професии, а Марк неловко го следваше, смутен от атаката на любопитните погледи.

— Моите момчета — Легран, Нортон, Менендес — спътникът му посочи няколко души със симпатични лица. Всеки от тях е страстен поклонник на шахмата. Заповядай при нас, чувствувай се като у дома си.

Марк с облекчение прие тяхната компания. Скоро установи, че техните характери му допадат и почти беше забравил за предстоящите задължения, когато в салона се появи Кронин.

— Някои тук действуват прекалено бързо — отбеляза той саркастично. — Както и да е, вече познавате новия ми заместник. Белов, придружете ме. Преди да започнем с товаренето, ще ви представя на вашия предшественик. Предварително искам да свикнете с факта, че при нас работата никога не спира.

Раздразнен от проявената безцеремонност, Марк го последва. Началото не изглеждаше обнадеждаващо.

Изминаха няколко седмици. Ежедневието на мината му стана привично, постепенно опозна хората. Те се трудеха безупречно, авариите бяха рядко явление. Само веднъж имаше дребно пререкание с екипажа на космолета, зает с доставката на ледени метеорити за флотационния цех. За здравето на хората се грижеше лекар и медицинска сестра, които определено скучаеха. Въпреки, че беше запознат с данните от централния компютър на астероида, веднъж седмично Кронин го викаше на отчет. Марк се сприятели с момчетата на Сабрински и предпочиташе да прекарва свободното си време с тях. „Дните“ му минаваха неусетно, ала в привидното им благополучие назряваше празнота. Останал насаме, копнееше за Нора, жадуваше да докосне зелена трева. Струваше му се, че годината на контракта, никога няма да изтече.

Тази „вечер“ беше свободен от задължения. Тъкмо съставяше приблизителна програма за прекарването й, когато над вратата му замига червена светлина. Имаше посетител.

Сабрински се вмъкна в стаята, сякаш някой го гонеше. Изглеждаше развълнуван, с напрегнат поглед.

— Не зная от къде да започна — изстреля думите нервно. — Изглежда на територията на астероида има извънредно произшествие. Всичко вървеше добре, докато на монитора на Легран не се появи сигнал за повреда на транспортьор в пета шахта. Вместо да вземе необходимите мерки, Легран втренчи поглед в точка от пространството и изкрещя: „Изчезвай от мен!“, след това се опита да скъса комбинезона около врата си, сякаш нещо го душеше. Помъчих се да го успокоя, необяснимо защо отчаяно се съпротивляваше на опитите ми да дръпна ципа, за който изглежда беше забравил, че съществува. Докато се борех с него, имах усещането за нещо хладно и лигаво, което се плъзгаше край дланите ми. Легран ставаше все по-зле. Устата му се покри с пяна, издаваше неразбираеми звуци, погледът му беше безсмислен. Страшна гледка! Наредих на Нортон насила да го заведе при лекаря. До края на смяната, с Менендес някак си се оправихме, но ужасно съм разтревожен. Никога не съм виждал нещо подобно!

— Познаваш го по-добре от мене. Преди забелязвал ли си отклонения в поведението му?

— Никога. Държал се е съвсем нормално.

— Може би е нервно разстройство. Чел съм за синдрома на Шледингер — чест гост при живот в изолирано пространство. Но защо да гадаем? Нали се намира в лекарския кабинет.

Въпреки, че Сабрински се посъвзе, все още изглеждаше твърде напрегнат.

— Дано да си прав — отвърна. — Разбери, чувството, което изпитах, беше ужасно. Не го пожелавам на никого. Бях в съприкосновение с нещо чуждо, усетих полъха на невъобразимо отчаяние! Сякаш се опитваше да се вмъкне в мен, още потръпвам от отвращение! Споделям го, като с най-близък, съвсем в ред съм.

— Успокой се! — не намери какво друго да каже Марк, но лицето върху комуникатора го спаси от по-нататъшни утешения.

— Координатор Белов, незабавно елате при мен — нареди сухо Кронин.

— Проклет старчок — промърмори Сабрински. — Отивай, той не обича да се бавят.

Марк се вгледа в лицето на възрастния човек и едва сега си даде сметка, че неприветливия му вид е маска на постоянна умора. Работата на мината бе смисъла на живота му, според слуховете, Кронин не беше видял много лично щастие.

— На територията на астероида има опасен случай — започна той.

— Вече зная, известиха ме — самоуверено отвърна Марк.

— Както винаги бързате — хладно отбеляза Кронин. — И какво точно знаете?

— За нервния пристъп на Легран.

— Кой ви уведоми?

— Сабрински, беше много развълнуван. Защо трябва да се правят трагедии от един изолиран случай? Познавам Легран, сигурно бързо ще се оправи.

— Легран е мъртъв.

Марк онемя. Бръчките по лицето на Кронин се сгъстиха.

— Смъртта му е неясна и необяснима — продължи намръщено — Поддържано от апарати тяло с изчезнала личност. Мозъкът му прилича на чиста касета без запис. Легран е жив мъртвец, Белов. Дългогодишният ми опит подсказва, че се срещаме с нещо необичайно и трябва да се подготвим за борба с него. Космосът не е толкова спокоен, колкото изглежда на пръв поглед. Обявявам тревога, бъдете нащрек. За най-малкото отклонение от нормата, незабавно докладвайте! Засега да запазим смъртта на Легран в тайна, не искам да предизвикваме паника. Смятам, че ме разбрахте, свободен сте.

Марк бавно осъзнаваше чутото. Струваше му се невъзможно Легран да загине, до вчера беше разправял вицове — днес вече го няма. Нима можеше да изчезне така нелепо? Всяка стъпка към общия салон го натоварваше с отговорност пред шепата хора, най-сетне осъзна бремето, което разделяше с Кронин. Едва пристъпи прага на салона и хората го заобиколиха. Новината беше плъзнала навсякъде.

— Какво става с Легран — запита червенобузест оператор.

— Болестта му се изяснява — излъга той и усети, че се изчервява. Зад една от шахматните масички видя Сабрински и тръгна към него, като към спасителен остров.

Околната възбуда намаля. Марк направи първия ход и внимателно огледа присъствуващите. Нортон липсваше. Продължи да играе механично, подозрението все повече го обземаше. Съвсем неочаквано, Сабрински изпадна в затруднено положение. Реши да използува ситуацията и стана от мястото си.

— Оставям те да помислиш — заяви на приятеля си. — Боли ме глава, ще взема някакво хапче.

Пламнал от неудобство пресече помещението и се измъкна в коридора. Направи няколко крачки и долепи ухо до вратата на Нортон. Дочу приглушен разговор, смисълът се изплъзваше. С кого разговаряше? Всички свободни от смяна се намираха в салона! Как трябва да постъпи? Осенен от внезапна идея изтича до стаята си и бързо се върна с миниатюрния си кристалофон, който използуваше в минути на отдих. Прилепи малката кутийка до гладката повърхност, постави го на запис и придвижи регулатора на максимална чувствителност. След малко повече от минута, звуците престанаха да се чуват. Марк пъхна апаратчето в джоба си и положи ръка върху бравата. С известно забавяне, вратата се открехна. Седнал на леглото си, Нортон го посрещна с блуждаещ поглед. Беше сам.

— Какво искаш? — попита с усилие.

— Да те поканя в салона. Болен ли си?

— По-скоро уморен. Реших да почина.

Той видимо се напрягаше да говори. Марк промърмори някакво извинение и излезе. В салона, Сабрински го посрещна с триумфална усмивка. Марк огледа позицията — беше изгубил играта.

— Печелиш — призна равнодушно. — Днес си в добра форма, намери друга жертва.

Въпреки уговорките, нетърпеливо напусна салона и се прибра в стаята си. Кутийката пареше в джоба му. Вкара я в гнездото на усилвателя, върна записа и заслуша. Намали усилвателя и по гърба му полазиха мравки. „… измъчва ни — говореше Нортон. — Унищожава ни, защото не знае защо е създаден!“ „Имаш право — чу се друг глас. — Изсмуква мозъчна информация и се оправдава със самотност. Нима това е причина да убива? Аз бях първия, следващия си ти. Кои са останалите? Чудовището няма да спре. Все още позволява да разговаряме, но всеки момент ще наложи волята си! Трябва да се съпротивляваме, да го заставим да се откаже от по-нататъшни действия! Съгласен ли си Нортон?…“

Звуците престанаха да се различават. Ледените тръпки все още се разхождаха по тялото на Марк. Това беше гласът на Легрен, в който се долавяха нотки от изменения глас на Нортон. Почти не на себе си, Марк извади кристалофона от гнездото му и се затича към кабинета на Кронин.

Старият ветеран изслуша записа и обясненията към него. След кратък размисъл се обърна към металния сейф зад гърба си, нагласи шифъра и го отвори. Бръкна във вътрешността му, извади метален предмет и го подаде на стъписания координатор.

— Лъчев деструктор — обясни кротко. — Едно от страшните оръжия на близкото минало. Спусъкът се освобождава чрез натискане на копчето в страничната част на ръкохватката. Предполагам, че сте наясно, защо ви го връчвам.

Марк недоумяваше.

— Нима не разбирате какво се е случило? Астероидът Клеопатра е посетен от чужд разум, враждебен на нашия! Обявявам извънредно положение! Докато не изясним същността на посетителя и неговите намерения, нямаме право на връзки с външния свят! Не зная дали още сега трябва да уведомим персонала на мината, трудно ми е да избера правилно решение. С връчването на лъчевия деструктор ви удостоявам с извънредни пълномощия. Ако се наложи ще го употребите дори срещу себе си!

Марк мислено отхвърли подобна алтернатива. Огледа матовия черен цилиндър и го обзе съмнение.

— Защо сте уверен във враждебността на чуждия разум? — попита колебливо.

— Смъртта на Легран и състоянието на Нортон са достатъчни — злъчно отвърна Кронин.

Все пак, макар в неизвестна форма, Легран продължава да съществува, а за Нортон не можем да бъдем категорични. Не отричам опасността на ситуацията, но ми се иска да не пропуснем възможността за контакт с чужд разум. Изглежда станалото е плод на недоразумение. Можем да смачкаме мравка по пътя си, без да си даваме сметка какво сме извършили. Сравнението е неудачно, но нека да помислим, преди да вземем окончателно решение. Защо да не се опитаме да влезем в контакт с неканения гост? Човечеството отдавна го очаква. Легран споменава за самотност, това е съвсем разбираемо чувство!

— Фактите са железни! — отсече Кронин. — Нямаме време за умуване. Опитвате се да ме убедите в нещо, в което едва ли сам вярвате. Разбирам благародните ви подбуди, но трябва да разберете: действията на чуждия разум могат да се приемат само като враждебни! Нямам намерение да приемам ролята на мравка и да завися от чуждото благоволение! Помислете за отговорността пред хората — Тя се разделя между нас двамата! Достатъчно по този въпрос, следете Нортон!

Ядосан от безцеремонното отношение, Марк напусна кабинета.

Новата работна смяна не се отличаваше от предишните. Автоматите дълбаеха недрата на скалата, кой знае защо наречена Клеопатра, на пръв поглед всичко изглеждаше в реда на нещата. Марк разчиташе данните от предишната смяна, когато на екрана пред него се появи разтревоженото лице на Сабрински.

— Нортон! — извика той. — Също като Легран! Какво да правя?

— Отведи го в лекарския кабинет — отвърна без да се замисли. — Непрекъснато да докладват за състоянието му!

Хладни тръпки отново го обхванаха, Кронин се бе оказал прав. Вече не можеше да се мисли за случайност, кой щеше да бъде следващият? Почувствува се безпомощен, безсилен да се справи с непосилната задача. Какво ли го очакваше?

Новото повикване прекъсна мислите му. От екрана го наблюдаваше Кронин.

— Това се очакваше — проговори с досада. — Направихме груба грешка, мнението на Центъра е същото. Не трябваше да допускаме Нортон до работа. Да помислим логично: Нортон завежда Легран в кабинета на лекаря, Сабрински придружава Нортон до същото място. Логиката е формална, не е ясно защо лекаря не влиза в сметката, но следващата вероятна жертва е Сарбински. Или трябва да прекъснем веригата, или да се предадем, въпреки че втората възможност не ми допада. По-скоро бих взривил астероида в космоса. Съветвам ви да мислите по същия начин. Следете неотстъпно Сабрински, той е ваш близък приятел, няма да бъде трудно.

Забравете чувствата, пазете се, доколкото можете. Животът на всички ни е в крайна опасност! Ако до следващата смяна не постигнем напредък, длъжни сме да предупредим останалите. Земята не може да даде по-добър съвет, засега трябва да забравим за връщането си на нея.

Кронин прекрати връзката, а в мислите на Марк се промъкна самообвинение. Защо изпрати Сабрински да придружи Нортон? Същата работа щеше да свърши и Менендес. Но нима всички от групата не му бяха приятели? Главата му се пръскаше, представи си веселите, открити лица и му се прииска да завие от мъка. Те бяха изпаднали в беда, не можеше да помогне с нищо. Той също не беше застрахован, но чуждата беда му се струваше по-тежка. Внезапният звън на комуникаторът го стресна и се втренчи в уплашеното лице на лекаря.

— Нортон вече не е нормален човек. Същите симптоми, като при Легран. Мозъчните функции изчезнаха.

Марк прекъсна връзката, усети, че му прилошава.

Сабрински и Менендес завършиха смяната при пълно натоварване на автоматите. Пресрещна ги във фоайето и пресилено се усмихна.

— Готови ли сте за шахматни битки? — неестествено прозвуча въпросът му.

— Уморен съм — едва отвърна Сабрински. — С Менендес работихме за четирима.

Блуждаещият му поглед напомняше погледа на Нортон от последната среща. Изпълнен от подозрение, Марк със свито сърце се раздели с тях. Прибра се в стаята и разкъсван от противоречиви мисли, извади от шкафчето тежка отверка. Върхът и се вряза в стъкленото око на комуникатора, блестящите късчета изхрущяха под краката му. Набра номера на Сабрински. Осъществената по този начин връзка бе едностранна и неетична, Сабрински беше лишен от образ.

Екранът го показа легнал на леглото си, притиснал глава с длани. Очите му бяха затворени, устните му се мърдаха и издаваха не типичен за него монотонен глас:

— … отдавна забравих откъде идвам. Искам да си припомня, но вие ми пречите. Непрекъснато негодувате, споменът за жалките ви тела е силен, още съжалявате за загубата на тази колоидна пихтия. Не ви харесва да станете част от мен, да бъдете вечни!

— Мръсен убиец — прозвуча гласът на Легран. — Оплакваш се, че си самотен, но търсиш компания, в която да доминираш! Даже не осъзнаваш престъпленията си!

— Съгласен съм — намеси се гласът на Нортон. — Няма да се превърнем в роби, ще се борим!

Помолете го да се махне от мене — продължи Сабрински със собствения си глас. — Очакват ме на Земята, имам семейство…

— За какво хленчите? — прекъсна го монотонния глас. — Желаете да се скитам безцелно? След като свръхновата избухна по пътя ми и разруши част от моите структури, останах без ориентация. Блуждая самотно, без да намеря нещо достойно за моето внимание. А когато го намерих отказва да сътрудничи. Смисълът на съществуванието ми е изгубен, само постоянното вливане на информация в структурите ми, все още създава жизнен импулс. Усвоих вашите термини и понятия, чувствам се по-добре. Но вие не се радвате, не разбирате, че същността ви е концентрирана информация, която изчезва след отрязъка от време, наречен живот. Споменът за телата ви пречи да осъзнаете възможността на новото съществуване. Реших да ги унищожавам, за да прекъсна глупавите надежди за връщане в тях.

Сабрински скочи от леглото и по лицето му се изписа страдание. Настръхнал от нерви, Марк стисна оръжието и се затича към стаята му. Краткият импулс на деструктура превърна ключалката в разплавена дупка, ритна вратата и нахлу вътре. Свит в ъгъла, приятелят му се гърчеше в неестествена поза. Приличаше на восъчна кукла, чието лице губеше очертанията си. Ужасяващо бързо, то се превръщаше в кафява каша, която се стичаше по дрехите му. Те се свлякоха на пода, от тях се измъкнаха снопове белезникави, фини като паяжина нишки. Приеха кълбообразна форма и запулсираха във въздуха. Вцепенен от странна хипноза, Марк в просъница вдигна оръжието и стреля в тях. Лъчът прониза неясното образувание и без да му причини видима повреда се впи в стената. Няколко нишки се отделиха от пулсиращата маса и се насочиха към главата му. Заля го мътна вълна на чуждо отчаяние, в съзнанието му прозвучаха познати гласове. „Бягай! Чудовището ще те всмуче в ненаситната си утроба!… Послушай ни, с мъка го задържаме… Това е свръх-организъм, създаден с неизвестна цел от далечна цивилизация! Мощността на оръжието ти е недостатъчна, бихме се радвали ако можеше да го погубиш!… черпи енергия от пространството… невероятно опасен е! Заехме доста от структурите му, мъчим се да овладеем главния му център… Като че ли постигнахме известен успех, ще го заставим да се отправи в космоса… Съобщи на близките, може би някога ще се върнем… Сбогом приятелю!…“

Пулсиращото образувание изчезна. Ушите на Марк пищяха, подът се люлееше под краката му. Омекнал и безволев, не можеше да направи усилие.

Беше изгубил представа за изминалото време. Напрегна се и успя да направи стъпка. Следващата му се удаде по-лесно. Просмукани от пот, дрехите лепнеха по тялото му, душеше го възел от сплетени нерви. Те бяха изчезнали безвъзвратно, бяха ги спасили! Бяха изгубили човешки образ, какво ли ги очакваше? Въпросите се трупаха в съзнанието му, пропити от чувство за вина. Той стреля в тях, докато те се бореха за него!

Едва се домъкна до стаята си. Опита се да подтисне конвулсивното треперене, но не успя. Неволно погледна в стенното огледало и видя съвсем непознат човек — с втренчен поглед и побелели коси. Мисълта му се движеше бавно, имаше чувството, че трябва да направи нещо, но какво точно? Сети се след дълго размишление. Излезе навън и безсмислено стиснал деструктура се повлече към кабинета на Кронин. Не разбра как стигна до него, но успя да го връчи и се строполи върху едно от креслата. Почувства убождане в рамото си и потъна в приятна мъгла. Някъде отдалече дочу непознат досега, ласкав глас:

— Всичко свърши добре, нали момчето ми?

„Какво е свършило? За кого е било добре?“ Марк имаше желанието да продължи разсъжденията си, за да се добере до нещо важно, но омарата на сънотворното лекарство му попречи.

По-уморен от всякога, Кронин бдеше над него.

— Успокой се, момчето ми, почивай! — шепнеха сбръчканите му устни. — Страшното отмина, дано да не се върне…

Марк вече сънуваше шахматната дъска с красиви фигури. Сабрински направи първия си ход и се усмихна. Внезапно сънят изчезна, погълнат от нещо черно и безтелесно, което се сливаше с цвета на космоса.