Стефан Маларме
Въздишка

С душа към твойто чело, о,сестро — есента

пъстрее там с лунички и чезне в унес тя, —

към скитащия свод на твоя поглед нежен

политам — сякаш в парк от тиха скръб премрежен

въздиша към Лазура бял предан водоскок.

… Лазурът на Октомври тъй блед и тъй висок

с едно униние безкрайно и агония

на шума в мъртвата вода, където гони я

тих вятър и начупва студения кристал

и жълто слънце тегли лъча си изтънял.