Стефан Маларме
Лятна тъга

Под слънце, на брега, ти спиш като след битка;

то златните ти къдри суши с гореща длан,

от бузите ти пие прохладен чист тамян

и смесва сълзите с любовната напитка.

 

И тъжна шепнеш сред целувки, о, безумия,

под пламъците бели в затишието: Ах,

не ще сме никога една самотна мумия

сред древните пустини с щастливи палми в тях.

 

Като река прохладна косата ти тече —

душата нека скочи без страх, и нищо че

Небитието е това — за теб загадка!

 

От клепките ти грима солен ще гълтам аз,

да стане моето сърце — след тази схватка! —

безчувствено, подобно лазур и твърд елмаз.