Христо Смирненски
На тебе

Устата ти усмихната весден

е изток, изток кървавочервен,

устата ти е цъфнал мак сред росна шир,

трептящ под ласките на лек зефир.

 

Очите ти са слънце в юнски ден,

възпряно морно в ясни висини,

клетник за миг от него озарен,

погребва вече цветни младини.

 

Гърдите ти са кипнали води

на тътнещо през бурна нощ море;

те носят радост, носят и беди

на този, който с трепет в тях се взре.

 

А твоят гъвкав, твоят строен стан

е статуя в старинен някой храм

от млад ваятел, що по свиден блян

е вложил в нея всичкия си плам.

 

Вървежът ти — на плах елен вървеж.

И твоят смях, и твоят звучен глас

пораждат в мен копнеж подир копнеж

и гасна тихичко по тебе аз.