Христо Смирненски
Моя хубава Рашел!

Електрики кат гердан

ме обливат со лучи;

я пак от любов пиян

диря твоите очи —

две очички кат кюмур,

две очички без цена,

со едничкия кусур,

дето гледат настрана.

 

Електрики кат гердан

пръскат златна светлина

(колко левчета ли зян

стават само за това?).

От любов треперящ цел

кат пред някое апаш

ходим, прелестна Рашел,

покрай магазина ваш.

 

Ходим я напред-назад

и подсвиркам со уста,

но се пръскам чак от яд,

че проклетото баща

не се мръдва ни за миг,

ни за миг, Рашел, оттам!

Ах, това е резелик…

иде ми да го изям!

 

Тюх… казах голямо лаф!

Я не съм си людояд,

но за туй не ще масраф,

па и знаеш пусто яд!…

Няма що! Ще трябва пак

някой лев за макари,

щеш-не щеш! Любов, мерак:

трябват мъки и пари.

 

— Добър вечер, ой Аврам,

дойдох на алъш-вериш.

— Молим да ме извиниш,

днес не мога да ти дам,

че и те са днес с есап,

та, мой господин Арон,

ако малко си ербап,

иди звади го купон!…

 

Електрики кат гердан

пръскат златна светлина,

я от вашето дукян

тръгвам бавно за дома,

а в сирсето ми кинжал,

а в душата ми печал,

сякаш някой е обрал

моето джамлък без жал!