Христо Смирненски
Ехо

Аз помня: през нощ сребросиня

погали ме странна мечта

и в моята мъртва пустиня

възкръсна море от цветя.

 

Над мене десници безплътни

порониха дъжд от звезди.

И в здрача на блянове смътни

пак светлият лик се вести.

 

Но хладно кат древна богиня

застана ти мълком пред мен

и в синия поглед застина

усмивка на есенен ден.

 

Сред изблик на обич и злоба

пристъпих безумен и слеп

и с бурната ярост на роба

аз вдигнах ръка върху теб.

 

А ти беше символ божествен

на моята обич и скръб,

а ти беше образа девствен

на сън безвъзвратен и скъп…

 

И чакам пак нощ сребросиня,

зова пак безумна мечта,

но дреме край мене пустиня

под черния плащ на скръбта.