Ясен Василев
Doppelgängers ^[0]

Черната птица ме влече надолу след себе си дълбоко в черния тунел на забравата и припомнянето.

Мъжът се събужда без себе си — без памет, без спомен, без време, без име. Петна и празнина. Поглежда се в огледалото и изкрещява — НЕ Е ТОЙ! ТОЙ НЕ Е. Той Е Никой.

Този коридор е без начало, без край. Има врати, през които последователно влизам:

Името ми е Идан и аз нямам лице аз имам тайна нищо не съществува това е моята тайна ние сме само прах и сянка аз съм демиург умирам и с мен умира светът апокалипсис армагедон 21 декември 2012 светът е болен неизлечимо непоправимо болен свят а ти Ти си Аз

Хаосът се спуска над него, огледалото се чупи, отражението му се разпръсква в хиляди малки стъкълца.

Името ми е Дани и аз нямам лице аз нямам сърце аз нямам душа аз нямам и вътрешности откраднаха ми всичко един ден се събудих без тях празен кух и сега вече аз не съществувам но така или иначе нищо не съществува а дори и да съществувах което е невъзможно никой нямаше да ме разбере защото всичко е непознаваемо всеки е свят и всеки е сам самотна отделна изолирана вселена реалността е в нас в спящото съзнание да аз нямам душа тя отлетя отплесна крилете си и ме напусна завинаги и сега нищо не съществува а дори и нещо да съществува не можем да знаем нищо за него знаем само едно Ти си Аз да Ти си Аз

Той става и събира парчетата на своята личност, търси сред тях своята душа, но остава Никой.

Името ми е Анди и аз нямам лице аз съм поличба за смърт аз държа нишката и аз решавам кога да я прекъсна а моята нишка е отдавна прекъсната да аз съм поличба за смърт прокоба за рождество защото няма разлика смъртта е рождество и рождеството е смърт преминаване от тук там и обратно в безкраен кръговрат в кошмарен кръг без изход но ти сигурно не ме разбираш защото дори и да узнаем нещо не можем да го предадем на другите знанието е мистерия знанието е смърт просто така е устроен светът непознаваем енигматичен неразгадаем всеки сам трябва да измине пътя през кръга и сега е твоят ред не се страхувай сега просто ще скъсам нишката на две

Той се опитва да настигне себе си — вижда гърба си — да се отдалечава. И когато се обръща очите му се срещат с очите му — и той пада — мъртъв — на студената земя. Тялото му се стоварва с цялата си тежест и последното, което вижда са те — безброй, безчет, безкрай негови лица — копия, двойници — вперили бездушни погледи в умиращия му Аз. Лежи без да може да помръдне. Изригва светлина и го поглъща

----------------------------------------------------------------------

а когато се разпръсква той вече е на входа на тунела — черната птица грозно грачи, разтваря човката си и с мощен плясък на криле отлита напред и го повлича след себе си…

        (вече знам:

        този мъж съм аз)

        към светлината

        към края

        към началото

        … черната

        душата ми,

        Тя.