Мария Илиева
На Светослав Иванов

На клада ли да бях изнесъл

чувствата събирани от всичките

бездомни монахини.

Да бях, запалил нощите,

и тези спомени,

злорадо да се смея над мръсниците!

Да бях,

изтръгнал им душите

една след друга,

а след това да ги обеся

в тяхната обител,

където, с пръстите си костеливи

изчоплиха очите на икони…

На колене да падна

в жертвения огън

от кладата да литнат врани

и да се разпръснат с крясък!

Праведните …

Блудниците — монахини…

Да бъдат радостни, щастливи!

Но Ти създал си ме по своя образ

и подобие,

научи ме да давам нежност,

свята обич,

на злото да отвръщам със добро

и плачейки, макар и разпнат,

пред Теб за всички …

тихо да се моля.

Смирен съм днес,

пристъпвам бавно към кладата.

А моите „спасени“

в хор крещят да бъда разпнат.

И нека ме разпънат, Господи!

Не ме е страх, защото съм обичал

подарил съм им мечти …

Дано не ги прахосат!

Ще запаля свещ …

И целият във свещ ще се превърна.

Последната светица,

ще ме понесе в себе си … в сърцето.

Над нас, небесните камбани

щастливо ще запеят

и тръгваме пречистени към тебе…

 

                При себе си вземи ни!